|
Идди Амин дойде на власт в Уганда в резултат на секретна операция на Англия. Целта бе нигерийските генерали от 60-те години да бъдат подкрепяни и използвани в интерес на английските нефтени компании. Наистина е забавно, че “Телеграф” и “Дейли мейл”, които само преди едно поколение поддържаха Ян Смит в Родезия и апартейда в ЮАР, днес са угрижени за правата на човека в Зимбабве.
|
В днешния свят Англия бе най-голямата държава на роботърговците. В документалния филм “Империята се отплаща”, излъчен по канал 4, Робърт Бекфърд призова англичаните да се разплатят с миналото. Той попита защо Англия не се извинява на африканците заради робството и как се извини на ирландците за картофения глад? Защо и досега няма монумент на националното разкаяние, подобен на берлинския Музей на холокоста (впрочем, в САЩ също има такъв музей, но пък няма музеи в памет на избитите индианци и черни роби, въпреки че тези престъпления лежат на съвестта на американците. А пък сега планират да се открие паметник на... жертвите на комунизма, ни повече, ни по-малко - !, б.пр.). Защо - при положение че е най-важното - не се признава, че богатствата, изсмукани от Африка с труда на африканците, направиха възможно процъфтяването на съвременна Англия? Нима липсват причини Англия да изплати репарации на потомците на африканските роби?
Доста актуални въпроси в момент, когато Буш и Блеър, с ръце до лактите в иракска кръв, се опитват да се представят като спасители на Африка. “Опрощаването на дълговете” от страна на Г-7 бе представено като западен алтруизъм. Щедрите “масса” (господари) не се затрудниха с обяснението, че за опрощаването на дълговете правителствата трябва да приемат съответните “условия” - частни фирми да владеят комуналното стопанство, образованието, здравеопазването.
Това въобще не е подарък.
Това е същото нещо, което банките наричат “дълг срещу собственост”. А собствеността в случая е националната независимост.
Още по-приятен е фактът, че дългът бе похарчен най-вече за покупка на промишлени стоки от Запада, и нефт от страните, които прибират печалбите в Лондон и Ню Йорк.
Парите напуснаха съвсем формално богатия Запад. И никой не забеляза, че дългът на Африка е дреболия в сравнение с факта, че практически Западът е длъжник на Африка.
Експертите във филма на Бекфърд пресметнаха, че дългът на Англия към африканците в Африка и в диаспората възлиза на трилиони фунта стерлинги. Сметката е наистина полезна, но в основата си е грешна. Не защото е преувеличена, а защото е невъзможно да се изчисли истинската сума. Защото без Африка и нейното продължение - плантациите в Карибите, съвременният свят, какъвто го познаваме, нямаше да съществува.
Печалбите от търговията с роби (с нея се занимаваха най-знатните английски аристократи, и от нея дори Нютон се облажи, б.пр.), от захарта, кафето, памука и тютюна - са дреболия.
Промишлеността бе сериозно повлияна от тези печалби, което доведе до преобразуване на западноевропейската икономика. Английските банки, застрахователните компании, корабостроенето, копринената и памуко-хартиената манифактура, медната и желязната металургия, дори градовете Бристол, Ливърпул и Глазгоу, се развиваха в резултат на прякото и косвено влияние на плантациите и робовладенията.
Забележителната книга на Джозеф Иникори “Африканците и промишлената революция в Англия” показва как африканските потребители, роби и свободни, подхранват английския промишлен младенец.
През 1745 г. политикономистът Малахи Постълсуайт откровено заяви: “Английската търговия - великолепната надстройка на американската търговия и морско могъщество - лежи върху африкански фундамент”.
В книгата си “Великото разминаване” Кенет Померанц задава въпроса защо Европа, а не Китай, първа премина към съвременна промишлена икономика. Померанц има два отговора - изобилието от каменни въглища и колониите в Новия свят. Тук си струва да се добави Западна Африка. Защото колониална Америка (до Войната за независимост, б.пр.), бе повече плод на Африка, отколкото на Европа. До 1800 г. много повече африканци отколкото европейци пресякоха Атлантика. Робите на Новия свят, колкото и странно да е, бяха нужни и за европейската търговия с Изтока. Търговците плащаха със скъпи метали за източните предмети на разкоша, а печалбата получаваха в тъкани. След това ги заменяха в Африка за роби, тях пък продаваха в Америка, и едва тогаваха можеха да получат злато и сребро за по-нататъшната си дейност.
Източно-индийските компании (т.е. действащите в Индия, б.пр.) в крайна сметка осъществиха европейското господство над Азия и унижиха Китай през 19 в. (и не само през 19 в., и не само унижение, но и грабеж, б.пр.).
Африка стана не само фундамент за ранното развитие на Европа. Нейното палмово масло, нефт, мед, хром, платина и най-вече злато бяха и си остават критично важни за световната икономика. В епохата на върховното развитие на своите сребърни рудници само Южна Америка можеше да догони Африка в това отношение.
Монетата гвинея (в чест на Гвинея, б.пр.) съдържа в името си западноафриканския златен поток. В този смисъл английският фунт стерлинга трябваше да се нарече ранд още от 1880 г., защото английското процъфтяване и валутата бяха непрестанно зависими от южноафриканските златни рудници. Бих се хванал на бас, че значителна част от златото в сейфовете на МВФ, което вероятно отива за изплащане на африканските дългове, е откраднато от Африка.
Мнозина предпочитат да обвиняват африканските ръководители от 60-те години на 20 в. заради слабите правителства, слабата икономика, лошите реколти и болестите. Обаче слабостта на съвременна Африка е пряка последица от два века търговия с роби, а после и един век колониално господство. Освен това на практика “деколонизацията” съвсем не беше това, което означава. Всъщност и Англия, и Франция се опитваха да ерозират същността на политическата независимост (също както и САЩ, и други капиталистически държави като Белгия например, б.пр.). Забележителното е, че нито един от англичаните, които говорят за африканските диктатори и за клептокрацията там, сякаш не осъзнава следното - че Идди Амин дойде на власт в Уганда след секретна операция на Англия. Че нигерийските генерали от 60-те години са използвани и поддържани от английски нефтени компании. “Телеграф” и Дейли мейл”, които преди няколко десетилетия поддържаха Ян Смит в Родезия и апартейда в ЮАР, днес са загрижени за правата на човека в Зимбабве. Трагедията на Мугабе и другите е в това, че усвоиха прекалено добре урока от англичаните - как да управляват без истинското съгласие на народа, как да накарат правото да служи на безмилостните частни интереси.
Говорим за Конго, но не споменаваме, че английският държавен деец Алек Дъглас Хоум се съгласи с президента на САЩ през 1960 г., че Патрис Лумумба, избран за ръководител, трябва да “падне в реката с крокодилите”.
Африканското робство и колониализмът не са древна история. Не са и нещо кой знае колко далечно.
Светът, който бе построен благодарение на тях, е съвременна Англия. Африка определя съвременния опит на белите английски привилегии не само в икономически план. Нима не се забелязваше африканското клеймо на тялото на бразилеца Жан Шарл де Менезес, разстрелян в метрото от полицията? Полицията възприе леко къдравите му коси и смуглата му кожа като чуждестранна опасност. В този смисъл неговото убийство бе същото като убийството на Антъни Уокър в Ливърпул и смъртта на още стотина чернокожи “при загадъчни обстоятелства” в полицията, в затвора или в болницата още от 1969 г. насам.
Светът на опасностите е част от живота на чернокожите - това е продължението на робството. Обратната страна на медала е това, което Филип Дюбоа нарича “цената на белотата”. Това е светът на безопасността, увереността, възможностите, неща, които белите приемат като подразбиращи се от само себе си. Психологията на расизма действа даже сред онези, които вярват в равенството, предизвиквайки неравенство в сферата на образованието, заетостта, висшата юстиция. В техния свят клубовете са само за бели, като клуба на Голямата седморка, и продължават уютното си съществуване.
В началото на тази година Гордън Браун заяви на журналисти в Мозамбик, че Англия е длъжна да престане да се извинява за колониализма. На практика Англия обаче никога не е започвала да признава тази тъмна страна на своята имперска история, да не говорим за извиненията.
|