|
5. Олигархическият капитализъм
и заявките му в политическото пространство
10 януари 1997 г. сложи отпечатък и върху вътрешната политика.
Левицата, която в края на 80-те и началото на 90-те се ангажира със строителството на пазарна икономика, взе участие в създаването на програмата "Ран-Ът", помогна за генезиса на номенклатурния капитал, отстояваше неговите интереси, след антидържавния преврат получи възможности да поддържа и провежда дясна икономическа политика, без да прибягва към леви идеологеми.
До януарския Рубикон Левицата употребяваше термините “пазарна икономика” вместо капитализъм, “възстановяване на правата на частната собственост” вместо първоначално натрупване на капитала и т.н.
След тази дата подобно мимикриране стана ненужно.
Кръгът на Луканов в този смисъл е по-реалистично настроен от други типажи на соцпартията, които във времето на възкресените Растиняковци непрекъснато уреждат “сантиментални пътешествия”. Аз смятам, че подходът на Лукановия кръг беше повече съобразен с действителността, тъй като отрече ефекта на доминото (скриването на истината).
Вариантът, който се разигра след 10 януари 1997 г., посвоему е неповторим. Заложи се върху наследени нагласи на левите привърженици (дисциплинираност, безпрекословно доверие в решенията на ръководните органи, абсолютен авторитет на лидера), за да бъде осъществена трансформацията на държавната собственост и присвояването й от бъдещите олигарси - български и чуждоземни.
След 10 януари, 1997 г., в пиковия момент на приватизацията, за олигархията беше по-изгодно управлението на страната да бъде поверено на десницата.
Да се върнем към основните направления в доктрината на кръга Луканов още от началото на 90-те (с положителните и отрицателните качества).
Не може да се отрече, че този кръг беше най-безкомпромисният критик на режима на Тодор Живков. Извън личните противоречия между Живков и Луканов в случая изпъкват и по-общи принципи. Дейците от кръга на Луканов най-активно съдействаха за идването на 10 ноември 1989 г. Те бяха осъзнали и успяха да внедрят своите възгледи в обществото, които отговаряха на актуални анализи и обществени настроения: зрелият социализъм е в дълбока криза; използва насилието за решаването на обществени задачи, които изискват консенсус; загърбва механизмите на пазара; свободата на словото и печата е прекалено ограничена; издигат се на ръководни длъжности хора без интелектуален потенциал; твърде голяма е социалната уравниловка; няма плурализъм в управлението; изборната система не е действителна; управлението принадлежи само на една партия.
Кръгът Луканов издигна два лозунга, сами по себе си правилни: Борба за свобода! Борба за демокрация!
Но като автори на революция от “върховете” и хора, далечни на жизнената практика, приближените на Луканов избраха най-погрешния път за осъществяване на социалните необходимости. Те възприеха и по-нататък проведоха реформи, копирайки идеологията на руската демоклатура, нейната идея за преход от социализъм към капитализъм с акцент върху олигархическия му характер.
В тон с този тип влияние се открои социалната им корист. По подобие на руските си събратя и българските автори на революцията от високите етажи на управлението решиха, че преустройство на социализма вече е невъзможно. Единствената историческа посока е тази на капитализма.
Това ги устройваше: съхраняваше интересите им, дори прекалено. Собствеността, с която боравеха и ръководеха, премина в техни ръце, те вече можеха да си я купуват и продават, а децата и внуците им да я наследяват.
Тази схема, конструирана в кръга на Горбачов и доразвита от обкръжението на Елцин, устройваше и Запада. Избягваха се трусовете, които извеждат до неочаквани изходи. Циментираше се обществената стабилност, “истаблишмънтът”. Новата номенклатурна класа от капиталисти, благодарение на новия си интерес, щеше трайно да защитава своите огромни придобивки, т.е. основите на капиталистическата формация.
В този начин на мислене се корени “дясното” в политиката на българската левица. Но това “дясно” се роди с пороци!
След известно раздвоение между държавния и олигархическия капитализъм, се предпочете формата на олигархическия капитализъм.
Държавният капитализъм предполага класа от едри, средни и дребни собственици, които в голяма степен са зависими от държавата и нейното управление. Държавата не се разрушава, не е лош стопанин. Тя моделира развитието за определен исторически период. Бди за пресичане на корупцията и престъпността. Пълномощията на президента или парламента са по-категорично определени. Държавата притежава значителен дял от общонационалната собственост и пр.
Предпочетената форма на олигархичната държава предполага друго: разрушаване на държавния механизъм, на икономическите лостове на държавата (държавата е лош стопанин!); изпомпване на предприятията; ликвидиране на предишната промишленост и селско стопанство; премахване на контролните органи или тяхното обезличаване; създаване на икономически, финансови и силови групировки. А това повлече след себе си социален и морален упадък, ескалира корупцията и безнаказаността. Надеждата на такива архитекти на прехода бе, че след две или три десетилетия, когато старата държава бъде окончателно разрушена, ще се започне градежът на цивилизована общност от наследниците на днешните новобогаташи, завършили престижни университети и колежи на Запад.
Накратко: чак тогава наложеният латиноамерикански образец на капитализъм ще го смени капитализъм, сходен с този в развитите западни държави.
Копнежът по развития капитализъм не се сбъдна. И това беше естествено.
Надделяха хищността, необразоваността и пределният егоизъм на новите капиталисти, които бързаха час по-скоро да заграбят и препродадат държавната и кооперативната собственост, да си осигурят печалба в момента, да вложат внезапно придобитите капитали в консумативи, охолен живот, строителство на вили и разкошни жилища, в прахосване на средства за луксозно битие и пр.
Така очакването, че ще се формира производителен слой от капиталисти, се препъна в практиката на капитал, който извън криминалния си характер, се отличава и с всичките белези на паразитното, непроизводително осъществяване. Така вместо в Швейцария, България се отзова в потъналите в мизерия краища на третия свят. Тя загуби и последните остатъци от предишното си промишлено развитие, вече години наред не успява да привлече по-богат поток инвестиции от чужбина, да накара новия икономически елит да влага средства в модернизацията на страната.
Едва ли тези процеси са били планирани предварително. Но факт е, че тъкмо по този начин се развиха нещата. В тази разрушителна ситуация политическият ни елит предпочиташе да не поглежда в дълбочината на обществената деградация и на стопанския упадък, а рисуваше красиви пейзажи от едно имагинерно, безконфликтно бъдеще.
В избора на олигархически вместо държавен капитализъм изигра роля и страхът на формиращата се буржоазна класа. Тя разбираше, че държавният капитализъм е съпоставим с държавния социализъм и на един следващ етап би могъл да осъществи “конвергенция” на двата типа социално управление.
Обобщено: кръгът на Луканов (тук се побира не просто една група хора, а същината на номенклатурния капитал, типологията на дадено схващане за човека и обществото), повдигна немалко важни проблеми на социалното развитие, но в практиката ги осакати и изврати. Идеята за гражданското общество, може би най-продуктивния израз на демокрацията, я обрече на гибел чрез отказ от простото народно волеизявление, чрез стимулиране на фондации и фондове, които се издържат от чужбина, най-вече от САЩ. Фондации и фондове, които работят за обезсилване на националната култура и идентичност, за замяна на националната с етническата държава, за медийното манипулиране на населението (кабинетът Луканов първи покани с държавна субсидия фондацията “Отворено общество” на Дж. Сорос).
Този кръг моделира свободата така, че да бъде далеч по-щедра към шепата свръхбогати и престъпниците, отколкото към бедните и порядъчните граждани. Същото е с обществения контрол, който се превърна в липса на контрол. Или с демокрацията, обърнала гръб на прякото народно волеизявление.
Известно е, че лявата политика се базира върху онова, което е произведено и върху справедливите критерии на разпределението (преразпределението). Тя зависи от формата на данъците и от процентите, които държавата преразпределя. Смята се, че десницата, когато е на власт, изтегля напред производството, докато победилата левица се занимава с преразпределението.
У нас, поради криминалния произход на капитала и установяването на олигархичен тип икономика, такива процеси кристализират като половинчати, затъмнени и изкористени.
През последните шестнайсет години към всяко българско правителство е отправян упрек, че провежда дясна политика. И Жан Виденов го критикувахме за уклони към дясно управление, макар по-късно да ни беше доказвано колко “лява” била неговата политика. Създаде се даже теория за фатално предопределената дясна политика на прехода. Сиреч, който се отклони “наляво”, реши да преформатира косвените данъци или да отделя по-голям процент от бюджета на държавата за социални нужди, образование и здравеопазване, го очаква провал.
В България наистина непрекъснато се отнемат парите за социални дейности, което си е дясна политика. Но какво става с производството?! То не се придвижва рязко напред, както се очаква от дясното управление, напротив рязко спада в сравнение с 80-те години.
За олигархията, чийто девиз е да придобива колкото е възможно по-голям обем капитали и за по-кратко време, Международният валутен фонд се оказа своеобразен “вечен двигател”.
Той не настоява, не се интересува дали производството расте, но превърна в талмуд съхраняването на паричната маса на общонационално равнище (за всяка една конкретна година).
Откъде идват парите, които са изчезнали или не достигат? Идват от увеличените цени на стоките, от намаленото потребление, от свитите разходи за образование, здравеопазване и социални дейности, от непрекъснатото обедняване на населението, от съкратените средства за личен комфорт (облекло, жилища и пр.).
Олигархическият капитал, който черпи сила от разграбването на държавната и кооперативната собственост, деформира всяко традиционно разбиране на “дясно” и ”ляво”, за кауза, в унисон с идеите на европейските социалистически, социалдемократически, народни, консервативни и либерални партии. Успеем ли да вникнем в непоклатимостта на това положение (то действа, докато олигархическият капитал се разпорежда с пакета от акции на националното ни битие), ще проумеем защо и как, по какъв начин обсъжданото от нас “ляво” мислене съвпада поразително с политиката на десните български партии!
Управлението на Иван Костов, което олицетвори резултатите от 10 януари 1997 г., реализира няколко насоки на дясна политика от български порядък, която предизвикваше реакцията на лявата парламентарна опозиция не толкова като насоки, колкото като частни моменти от изпълнението на социалния проект. Наред с провъзгласеното приемане на България в НАТО като национален идеал, правителството на Иван Костов успешно проведе курса към всеобхватна приватизация.
В това отношение дълбок конфликт между възгледите на левицата и десницата нямаше, тъй като тезисът за равнопоставеност на видовете собственост отдавна беше надживян от прагматичния и делови разум на Лукановистите (повтарям - имам предвид не толкова личностите, колкото интересите на номенклатурния капитал).
Това, че от двайсетина милиарда долара (такава е цената на раздържавената собственост) в хазната влязоха едва два или три милиарда е едната беда. По-застрашителното е, че в България едрата частна собственост се разрасна в непоносимо огромни размери, даже за представите на капиталистическа Европа. Акционерната, кооперативната, камо ли държавната собственост загубиха елементарните си шансове за конкуренция и оцеляване. Такова брутално нашествие на крайния и разгулен икономически либерализъм противоречи на традициите в нашата страна, но и на характера на модерното буржоазно развитие.
Тази жажда за притежаване, за отнемане от държавата на реалните й икономически, контролни, в последна сметка и политически функции, произтича от парвенюшката себичност на новата класа на капитала. У нас тя се структурира от три елемента: номенклатурен капитал, новооформил се капитал през последните шестнайсет години и реститутски капитал, който е най-анемичен.
Какви явления допълнително изпъстриха картината на прехода?
След 10 януари, 1997 г. се разрасна срастването на капитала с политическата класа.
следва
|