"Нова Зора" - брой 46 - 21 ноември 2006 г.

Разделяй и владей
  • Как Съветът на Европа поставя България в неравноправно положение
  • Милко БОЯДЖИЕВ

    Текстът на Милко Бояджиев визира резултатите от 961-вото заседание на Комитета на министрите на Съвета на Европа, от 5 април т.г. На това заседание е приета Резолюция Res (CMN) 2006/3, където се разглежда осъществяването на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства в България.
    В мнението на Консултативния комитет се правят внушения, че в България същестувват “етнически македонци”, “помаци”, турци, роми и др. Подобно становище е некоректно и дава предпоставки за необосновани териториални и други претенции, в ущърб на българската държава.
    Пресилени и едностранчиви са и твърденията за дискриминация на ромите в България.
    В своето писмо до президента на България, председателя на Министерския съвет и председателя на 40-ото народно събрание, внесено още на 10 май 2003 г., сдружението “Хелзински наблюдател - България” настоява да се спазват тълкуванията и решенията на българския Конституционен съд. А в тях липсва юридически задължително и обвързващо България определение на понятието “национално малцинство”. Такова определение не може да бъде извлечено и от действащите към момента международни актове.
    В решенията на Комитета на министрите към Съвета на Европа се очертава двойнствен стандарт при разглеждането и становището за наличие на национални малцинства.
    Този двоен стандарт е в ущърб на националните интереси на Р България.
    Пред българските институции се изправя важно предизвикателство - да защитят суверенитета и националната цялост на страната от неправомерни посегателства.

    "Зора"

    Години наред изтъкнати политици и влиятелни техни съмишленици осъществяват стремежа си за налагане на изгодни за тях промени в държавните структури на страните от бившия Източен блок. В основата им е класическият подход “разделяй и владей”.
    Но присъщият им начин на мислене и политическо поведение - от времето на студената война - се разпознава ясно и спрямо България днес. Свидетелство за това са преднамерени констатации и несъвместими с международноправните стандарти твърдения. Те са изложени в мнението (от май 2004 г.) на Консултативния комитет към Комитета на министрите на Съвета на Европа по повод първоначалния държавен доклад на България (14.02. 2003 г.) за прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.
    Комитетът на министрите се предоверява на това мнение, съобразявайки се и с политическата конюнктура и себичните интереси на определени страни-членки. Пренебрегва и обоснованите обяснения на българското правителство.
    С Адендума от април 2005 г. Комитетът на министрите формулира (резолюция от 5 април 2006 г.) обтекаемо решение с възможности за своеволни тълкувания.
    Решението дава основания за резерви, принципни възражения и съмнения дали отговаря на изискванията в Устава на организацията (май 1949 г.) за общи ценности и общо наследство от политически традиции.
    За какво точно става дума?
    В мнението на Консултативния комитет и в споменатата резолюция на Комитета на министрите открито се поставя под въпрос утвърденият през последните 200 години принцип на егалитаризма.
    В правните традиции на европейските държави този принцип означава равенство пред закона на всички граждани, без оглед на раса, етническа принадлежност, пол, вероизповедание, език. Решението налага неприет от съответната суверенна държава статут на малцинства, общности и други формирования, въз основа на примитивни аритметично-количествени оценки, акцентирани в споменатите документи.
    Очевидно посочените органи на Съвета на Европа пренебрегват изискването за недопускане на двойни или множествени стандарти към или във страните-членки. В този смисъл те засилват отрицателните си оценки към страните от Източната половина на континента и същевременно подминават аналогични ситуации в западната част.
    Устройственият европейски модел се оказва заплашен от преднамерено създаване на предпоставки за разграничаване, обособяване и последващо противопоставяне на населението.
    Във Виена, на проведената през октомври 1993 г. среща-конференция, държавните и правителствени ръководители на страните-членки на Съвета на Европа възложиха изработване на Рамкова конвенция за защита на националните малцинства.
    Едновременно предначертаха и нейните принципи и цели.
    Комитетът на министрите, който е изпълнителен орган на организацията, обсъди и съгласува политическите аспекти на този проблем, утвърди и разработения проект, съобразно изработените на Виенската конференция съдържание и правна форма.
    Поради противоречиви интереси през изминалите 50 години се оказа невъзможно да се намери изгодно за всички държави определение на понятието “национално малцинство”. Как биха изглеждали те в Африка например, в Азия или в Америка?!
    Формулировката за етнически, религиозни и езикови малцинства е логически неприложима дори за условията в Европа. По тази причина в Рамковата конвенция бе възприет прагматичен подход, който отчита създалите се на Стария континент исторически превратности.
    В случая става дума за откъсването на национални територии, ведно с коренното население, и присъединяването им към чужди държави. Също както и наличието на конституционни уредби или действащи международни договори, с които се урежда правен статут на (национални) малцинства - респ. на принадлежащите към тях лица.
    Известно е, че след Освобождението от турско робство от България пет пъти са откъсвани изконни български земи. Те са включени в политическите граници на съседни държави. С действащи международни договори формално е уреден статут на национално малцинство на коренното им население. Но той не се зачита.
    В правния мир на съвременните държави и европейските институции - включително Съвета на Европа и Европейския съюз, се третира само и единствено проблемът за “националните малцинства”, и то в смисъла, възприет на Виенската конференция и в Рамковата конвенция.
    През 1993 г. органите на Съвета на Европа постигнаха консенсусно съгласие за трансформиране на политическите ангажименти в правни задължения. Прие се и прагматичният подход при разбирането за “национално малцинство” - нещо, което е неприемливо. С действията на органите на Съвета на Европа България е поставена в неравноправно положение. Тя е дискриминирана в сравнение със страните от Стара Европа.
    Резолюцията на Комитета на министрите от 5 април 2006 г. съдържа указание България да предприеме съответни мерки за прилагане на Рамковата конвенция. Трябва да се отчитат коментарите и мнението на Консултативния комитет, но поначало те са несъвместими с международните стандарти в областта на човешките измерения.
    Посоченото обстоятелство налага изясняване позицията на Съвета на Европа по особено чувствителните и неизбежно създаващи се конфликтни ситуации. Те са резултат от твърденията за наличието у нас на конституционно нерегламентирано етническо “македонско”, турско, ромско, “помашко” и други “малцинства”, общности и т.н.
    Принадлежността към някои от тези общности се определя субективно и своеволно, а не според нормативно определени критерии (за идентифициране на обективни социални признаци).
    Известно е, също че не всички етнически, религиозни или езикови различия водят непременно до наличие на национални малцинства. Позоваването на “традициите” не може да представлява приемане на противоречащи на законодателството практики.
    Според международните правни стандарти всяка доктрина, теория или практика на диференциране, изключване, ограничаване или предпочитание, които имат за цел или резултат да попречат на упражняване правата на човека и основните свободи, в която и да било сфера на обществения живот, е ненаучна, морално осъдима, социално несправедлива, опасна и често престъпна.
    В съвременния свят расовите и религиозните различия нямат правно значение. Те не би трябвало да създават проблеми, не се нуждаят от “балансиране”, не допускат колективни права, задължения, вина и отговорности.
    На тази основа не може да се допуска акцентиране и поощряване на разграничаването, обособяването и последващото ги противопоставяне на населението, прокарвано в документите на Съвета на Европа. Държавите са длъжни да подтискат, а не да поощряват такива стремежи.
    Международните договорености не допускат прокламираните универсални права и свободи на всеки индивид да ограничават или да са насочени против националния суверенитет, единство и териториална цялост.
    Раздел Трети от Рамковата конвенция съдържа забрана за тълкувания с оглед даване на право на такива дейности. Ето защо предизвикват недоумение и сериозни опасения някои заключения, залегнали в резолюцията на Комитета на министрите. Те произхождат от преднамерените твърдения в мнението на Консултативния комитет (в доскорошния му състав).
    Рамковата конвенция не е ратифицирана от девет страни-членки на Съвета на Европа. На тях обаче са им предоставени компетенции в Комитета на министрите по политическите проблеми, свързани с националните малцинства. Те не са поели задължения за осъществяване правата на принадлежащите към тях свои граждани, нито за допускане европейски контрол по действителното им спазване. По тази причина може да се предполага, че в текста на резолюцията от 5 април 2006 г. е приложен двоен стандарт.
    България е поставена в неравноправно положение с изискванията за спазване принципите, целите и примерните разпоредби на Рамковата конвенция спрямо нератифициралите я държави. По такъв начин представителите им в Комитета на министрите получават възможност да предявяват незадължителни за самите тях претенции в областта на човешките измерения.
    Подобаващо внимание изискват и препоръките на Парламентарната асамблея 1492 (2001 г.) и 1623 (2003 г.). Според тях ратифицирането на Рамковата конвенция от всички държави-членки се изтъква като абсолютно необходима предпоставка за равнопоставено сътрудничество в общността на европейските нации.
    Нещо повече - според споменатите препоръки посоченото изискване трябва да стане предмет на мониторинговите процедури в Съвета на Европа с оглед действителната равнопоставеност на страните-членки.
    Комитетът на ООН по правата на човека оповести през 1994 г. Общ коментар 26/50, с който категорично се отхвърлят интерпретации, накърняващи териториалната цялост и националното единство на държавите.
    В Резолюция 1514 Общото събрание на ООН утвърждава: “Всеки опит за частично или пълно разрушаване на националното единство и териториалната цялост на държавата е несъвместим с целите и Устава на ООН”. В този смисъл коментарите на Консултативния комитет би трябвало да се считат за недопустими.
    Комитетът на ООН прие Препоръка 21 (1996 г.) - за премахване на всички форми на расова дискриминация. В нея се констатира, че някои езикови и религиозни групи използват различията по посочените признаци, за да предявят нелегитимно право на отцепване. Следва да се изтъкне стремежът на някои движения и партии у нас за явно или прикрито прокарване на подобни политики, които Консултативният комитет и решението на Комитета на министрите всъщност провокират.
    Зачитането на териториалната цялост на държавата е утвърдено като основополагащо начало в международното право - в Заключителния акт на Съвещанието в Хелзинки (1975 г.) и в редица други договорености между европейските държави. Всяко действие или дейност, насочена към териториална автономия или каквато и да е друга проява от подобен характер, засягащи държавното устройство и суверенитета на страната по смисъла на Рамковата конвенция, трябва да се считат за нарушение на нормативните уредби. Поради това правните измерения на националното единство на българския народ като политически субект се определят съобразно точното прилагане на основните конституционни принципи.
    Затова според Върховния закон трябва да се третира като недопустимо политически партии на етническа, расова или верска основа. Разпоредбата има охранителна функция и цели да защити държавата и държавната власт от екстремни последици, произтичащи от процесите на противопоставяне на тази основа сред населението. Нещо, на което сме свидетели през целия преходен период.
    Уредбите по чл. чл. 11 ал. 4, 13, 44 (2) от Конституцията съответстват на международно признатото право на държавата да въвежда ограничения в защита на териториалната цялост и политическата независимост.
    В условията на традиционно усложнената верска и етническа обстановка в съседни на България държави ограниченията на споменатия чл. 11 ал.4 от Конституцията също са в интерес на националната или обществената сигурност (по смисъла на чл. 14 от Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи). Консултативният комитет изрази становище - май 2004 г., което противоречи не само на Конституцията на България, но и на международноправните стандарти.
    Би било уместно да се вземе предвид виждането на Международния съд със седалище в Хага, споменато в Обяснителния доклад към Европейската конвенция за гражданството (виж чл.чл. 2, 7, 8). В него съдът дава определение за гражданството като юридическа връзка между лицето и държавата на основата на социалния факт на привързаност, действителна солидарност на съществуването, на интереси и чувства, свързани с реципрочност на права и задължения.
    По същество проявите на “самоопределилите се” за етнос мюсюлмани без зачитане на народностния им корен, на “македонци” по националност и други лица, притежаващи български документи за самоличност, които демонстрират отрицателно отношение към българската нация и липса на лоялност към институциите, не отговарят на даденото от Хагския съд определение.
    Това важи и за т.нар. етнически турци. В огромното си мнозинство те са потомци на насила ислямизирано и потурчено през вековното османско робство коренно население.
    Според Международния пакт за граждански и политически права е недопустимо “право на самоопределение” на малцинства, общности, групи. Това е присъщо само на народите. Отделната личност не може произволно да определя етническата си принадлежност. Това става единствено на база на обективни критерии, отнасящи се до нейната идентичност.
    Твърденията в мнението на Консултативния комитет за дискриминация на ромите в България са поначало твърде едностранчиви и пресилени. Историческа истина е, че след появяването им, в началото на 14 век в западната част на континента към циганите е проявена абсолютна нетърпимост, превърнала се столетия наред в геноцид. Според циганолози от парижкия университет “Рене Декарт” пришълците се различават от коренното население. Привързани са към несъвместима с християнската цивилизация ценностна система и на тази основа са придобили специфични нравствено-психически характеристики. Начинът им на живот е своеобразен, а отношението към заобикалящата ги чужда среда е особено и често неприязнено. Циганите са донесли от своята прародина - северозападна Индия, тамошната съсловно-кастова структура на обществото и присъщата културна и езикова диференциация, останали неизменни и днес. В страните-членки от Западна Европа проблемът е решен на принципа “няма цигани - няма проблеми”.
    Последиците от това отношение предизвикват търсене на убежище и пренасочване на новите пришълци към оказалите им състрадание и прием източноправославни народи.
    Показателна в случая е препоръката на ПАСЕ (1993 г.), в която се подчертава, че “живеейки разпокъсано по цяла Европа, не можейки да докажат принадлежност към дадена страна, която да считат за своя, циганите не отговарят на определението за цивилизационно или етническо малцинство”.
    Може да се твърди, че българските граждани от ромски произход са привилегировани в много отношения.
    По смисъла на определението в Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация, у нас на дискриманиця всъщност е подложено 95% от лоялното към обществения ред население.
    Съществува вредната, но доброволна сегрегация на ромите в рамките на техните расово-кланови структури от типа “държава в държавата”. В нарушение на Конституцията е допуснато съществуването на партии на етническа основа - например “Евророма”, “Рома” и други подобни.
    Позицията на Консултативния комитет и Комитета на министрите подхранва сегрегацията на ромите, пречи на интегрирането и доброволната им асимилация в българската нация, оправдава насаждането на насилие и омраза, внушавайки у тях чувство на безпардонност и ненаказуемост.
    Пренебрегва се чл. 29 от Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 58 на българската Конституция, че всеки има задължения към обществото, в което единствено е възможно свободно и пълноценно развитие на личността чрез изпълнение изискванията на морала, обществения ред и спазването на законите.
    Тъкмо тези изисквания към гражданите са незачитани и дори отричани от преобладаващата част на ромското население.
    Създадена е погрешна представа за права без задължения, произтичаща от възприетата от ромите ценностна система. В много отношения тя е несъвместима с утвърдените в съвременния свят морални стойности и норми на културно и цивилизовано поведение.
    Съществуващата ситуация не може да бъде преодоляна без промяна в образованието, начина на мислене, поемането на лична отговорност и отношението към обществото. Необходимо е активно участие на това население в укрепване на установените порядки. Съществен принос в тази насока би имало коректното, справедливо отношение на Съвета на Европа и неговото целенасочено съдействие.
    В структурата на докладите, които се предават съгласно чл. 25 ал. 1 от Рамковата конвенция, посочена в документ ACFC (IHF) 98/1, се урежда възможността за сключване на двустранни спогодби с други, и по-специално съседни държави. Целта на тези спогодби е осигуряване защитата на лицата, принадлежащи към български национални малцинства, чийто статут е уреден с действащи международни договори.
    Такъв статут е признат в договора от Севър (1920 г.) с Гърция, според договора от Сен Жермен (1920 г.), отнасящ се понастоящем за Р Македония и Р Сърбия, с Турция (Лозана, 1923 г.). Поетите задължения по тези договори обаче не се прилагат на дело.
    България има специфично географско местоположение на границата на Европа с ислямския свят (дар юл ислям). На това обстоятелство се дължи и значението на изстраданата чувствителност към религиозна експанзия и налагане на чужди имперски интереси.



    карикатура: Тодор Цонев

    Пред Съвета на Европа трябва да се представи нов петгодишен доклад, по прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.
    В такъв смисъл е неотложна подготовката, обсъждането и формулирането на становище на българската държава.
    Този доклад трябва да се превърне в обект на широко и прозрачно обществено обсъждане и зачитане на мненията, застъпвани в съответствие с чл. 35 и другите разпоредби.

    Нагоре
    Съдържание на броя