|
България влиза в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война по силата на свят възрожденски порив - събирането под едно знаме, под купола на една държава, на българското етническо землище. Цел благородна и справедлива, но както понякога се случва в историята - кръвта и победите на цял един народ са проиграни от бездарна и късогледа политика. На дъното на погрома стои един мегаломан, един закъснял средновековник - Фердинанд. За него генерал Хесапчиев ще каже: “Той бе велик в дребното и дребен във великото”. Но и като цяло тогавашната ни политическа класа не бе на висотата на историческите отговорности. Също както и сега. Изглежда, това е българското проклятие - не случваме на управници.
|
След години на кървави битки, славни победи, чудеса от героизъм и пренапрегната до краен предел национална енергия, неотменимата неизбежност се случва. Французи, сърби и сенегалци, превъзхождащи два пъти в жива сила и техника изнурените и измъчени български войски и въпреки тяхната отчаяна съпротива извършват пробив при Добро поле - на 18 септември 1918 г.
Това е началото на края.
И ако си послужим с евангелския израз - “живите облажаваха по-рано умрелите”.
Покрусата е дълбока, унижението безмерно. Героят е повален - несправедливо и пагубно. Остава скръбната утеха, че въпреки всичко във вражи ръце не попада нито едно българско знаме. И още - под сянката на хиляди гробищни кръстове националното достойнство е спасено.
Не може никой да ни отнеме славата на бойните полета.
Макар и победена - България не е сразена. Тя е вечното Отечество на погиналите за нея. И в това скръбно единение се оглежда великата й душа.
Един народ се калява за своето историческо безсмъртие. Защото раните зарастват, идеалът остава.
А в София се разиграва мелодрама - последният акт на един кървав комедиант - Фердинанд. На 3 октомври 1918 г. с патетичен манифест гробокопачът обявява своята абдикация. На гарата попържа на маджарски “неблагодарните” българи...
България е окупирана от силите на Съглашението. Грабежите и насилията са повсеместни. Надвисва сянката на библейски глад. Ситуацията се усложнява и от хилядите бежанци, прогонени от родните си огнища. Свидетели сме на едно от най-мащабните етнически прочиствания на Балканите. Те са съпроводени и с масови избивания. Тук думата геноцид приляга най-много. И още как. Но възмездие няма. И до ден днешен.
А победителят, многажди бит и съкрушаван, е неумолим в своята отмъстителност. Той действа на принципа vae victis (горко на победените).
Гордостта е наранена, но не и сломена. Споменът от победните битки крепи духа. Пък и не е умряла още надеждата, че ще се чуе и гласът на българите и техните справедливи искания ще бъдат зачетени.
Всуе!
Ньойският договор окончателно попарва всички надежди.
Но преди да се стигне до него, българинът е тотално сатанизиран от страните на Антантата. Антибългарската пропаганда не се спира пред никакви клевети и инсинуации. Особено са отблъскващи клеветите за т. нар. български жестокости. Извайва се образ на варварин, хун по произход, манталитет и поведение, жесток към слабите и раболепен със силните.
В това няма нищо вярно, но черните краски неумолимо се нагнетяват, за да се подготви общественото мнение, че трябва да бъдем наказани жестоко.
По време на Парижката мирна конференция циркулира брошура, озаглавена “Нацията-парвеню”. Там българите са окачествени като “най-ниският антропологичен тип в Европа, с изключение на албанците, но по доблест, стоящи далеч от тях”!
Секирата е наточена!
Не, не правят чест на просветена Европа подобни писания. Но тя наистина ли е в притежание на качеството просветеност, след като си служи с човекоядски прийоми по отношение на победените народи?
Не, няма доблест до крайна степен да унижиш противника си, при това достоен. Но в опиянението от победата, в триумфа на всепозволеността, никой не иска да се присети, че махалото на историята може да има и обратен ход.
И никой не чува предупреждението на френския маршал Фош, че Версайският договор не е мир, а само двадесетгодишно примирие.
Историята ще докаже прозорливостта на маршала, календарно оказал се абсолютно точен, но това е друг разговор.
И така българската делегация за т. нар. мирни преговори пристига в Париж на 27 юли 1919 г. Настанена е в хотел “Шато Мадрид”, в предградието Ньойи, където е поставена под охрана на френски офицери. Наложеният режим е почти затворнически.
Делегацията е абсолютно изолирана. Никой няма право да напуска сградата, да се среща с политически лица и журналисти, да общува с членове на мирните делегации.
Всички усилия на българите за разумен и смислен диалог с цел защита на националния интерес, и то с факти и аргументи, срещат ледената стена на презрението и надменността. Специално изготвеното изложение в размер на 250 печатни страници, озаглавено “Истината за обвиненията срещу България”, е захвърлено в дипломатическото кошче на страните победителки.
С българите не се разговаря.
Те са третирани като затворници и престъпници. Всичко е предрешено. Аргументите нямат стойност. Дори е отказано да се обсъждат.
Европа е навлязла в зоната на своя свещен егоизъм.
Припомняме всичко това, за да няма илюзии и към днешния ден.
И комай ще се окаже прав Ницше, който е стигнал до следната неутешителна мисъл: “Държавите са студенокръвни чудовища, които имат само интереси”. Това особено се отнася до могъщите държави. Те, по думите на Чърчил пък, са лишени от великодушие.
В условията на суров диктат, на 27 ноември 1919 г., се стига до подписването на безчовечния и грабителски Ньойски договор. По силата на този договор от страната са откъснати територии с обща площ 11 278 кв. км, населени с българи. Отнети са Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Западните покрайнини, Струмишко.
Наложени са репарации от 2 250 000 000 златни франка. Страната е лишена от правото да има армия. Разрешено е рекрутирането на 20-хиляден доброволчески корпус.
Но по-голяма е моралната щета. И загубването на вярата в справедливото устройство на света. Това е неизмерима историческа травма, която тегне над поколения българи.
В Ньойи Европа се проваля в изпита по хуманизъм и издържа изпита по късоглед егоизъм.
И днес, ако правим равносметка, не може да не отчетем нещо много неутешително - прегрешенията на Старата дама като че ли в новите условия се и мултиплицират. С нас отново се отнасят като с победена страна - посяга се на суверенитета на държавата, непрекъснато ни наблюдават под микроскопа на брюкселския диктат, налагат ни механизми на поведение, които са в разрез с нашия етнокултурен модел.
И каквото и да си говорим, каквито и светли перспективи да чертаят нашите елитари, истината е една - България е поставена в условията на нов Ньойски диктат. Армията ни отново е разформирована и сведена до състава на експедиционен корпус. При това тя е и зле въоръжена, защото ни принудиха да нарежем оръжията си. Не е нищо друго освен акт на окупация разполагането на американски бази в суверенното ни някога Отечество. Ликвидирането на цели клонове от производството и най-вече на блоковете на АЕЦ “Козлодуй” е своеобразен акт на контрибуция. Като притурим към това и дехуманизирането на обществото, нарастващото етническо напрежение, пълзящата ислямизация, поголовното разграбване на националното богатство от една туземна продажна администрация - очертава се профилът на една победена и унизена държава.
Свидетели сме как с перфидни средства и без някогашните груби замашки се реанимират рецидивите на Ньойския диктат.
Това трябва да ни е напълно ясно и да не страдаме от европолудие, а да се вземем в ръце и макар и в променените тежки условия, да браним своя национален интерес.
Това е напълно възможно, ако държавата се управлява не от близачи на сахани, а от смели и достойни българи.
Можем да свием знамената за по-добри дни, но трябва да работим за тези дни.
Това го можем, защото имаме огромен исторически опит в оцеляването и в руинирането на империи.
Не губим вяра в българския Бог.
Знаем, че сила страховита не е вековита, и че рано или късно все идва Видовден.
И нека си припомним Вазова - “деца на родний край - пазете си земите. От близо и далеч, от близо и далеч!...”
От заровената главня ще да прорасне дъб!
|