Пътем чета заглавията от първата и последната страница на един вестник. Ще се постарая да цитирам точно: “Морето изхвърли труп”; “Орязаха парите за болните”; “Морето под вода”; “Руснаци изкараха Топалов мошеник”; “Шофьор удари катаджия заради дупка”; “Почина простреляният фен в Дупница”; “Младеж пребива и граби старци”; “Порой затвори каракачани в зала”; “Спипаха двама турци с контрабандна валута”; “Съдебен полицай си извади окото при опит да се гръмне”; “Работник падна от скеле”; “Шофьор се блъсна в дърво” (вж. в. “Телеграф”, 03. 07. т.г.).
Можете да вземете и днешния брой, разбира се. Впечатлението няма да е по-различно. Подобна е картината и в по-дебелите вестници. Нещо повече - тя е още по-цветно и словостресираща. Така е почти всеки ден. Значи имаме право да говорим, че не става дума за журналистически трикове еднодневки, а за очевидна шоково-стресова “терапия” на общественото съзнание в епохата преди присъединяването на България.
|
Причините за това всекидневно разсънване на четящата общественост са много. И сред тях е чисто вестникарската борба за тираж и оцеляване в морето от вестници. Има и по-дълбоки мотиви - състоянието на нашата държава в "преход", нестабилният нов век и т.н. Те са обективни наистина. Но знаем, че журналистиката не е само огледало на събитията. Медиите не са обикновена “надстройка”, а “четвърта власт”. Един от най-активните обществени фактори за въздействие и формиране на масовото съзнание и поведение. Банална учебникарска истина. Тя обаче не дава отговор защо особено в последните години на прехода не се разсейва информационният негативизъм. Една кратка ретроспекция може би ще помогне за отговора на този въпрос.
Журналистиката видимо най-бързо се преустрои в духа на “перестройката” и “гласността”. Непонятно е друго - как гласността на вълните на либералната демокрация бързо се деформира от идеологизиран негативизъм и отрицателство. Започна и продължава до днес екзалтирано заклеймяване на близкото минало, на всичко свързано с него - постижения, традиции, убеждения и авторитети. Отречена бе цяла епоха, която за разлика от оставилите следи само в учебниците по история, живееше в съзнанието на нацията, като изключвам най-младото поколение.
Появи се и се задълбочи конфликтът между информационния фон и още незаличените памет и съзнание. Роди се и назряваше недоверие към онова, което се пише и приказва по медиите и трибуните. Тази специфика на прехода не отчетоха психолозите и идеолозите на “перестройката” и подведоха политиците и пропагандистите да се нагърбят с практическото осъществяване на нашия преход. Виждайки, че ефектът от средствата и усилията за бърза и генерална смяна на политическата система не отговаря на ентусиазма и подкрепата от първите митинги, те засилиха още повече елемента "анти".
Реалният живот убедително потвърждава и засилва поляризацията и стреса в обществото. Привилегирована и недосегаема за законите и обществото, шепа новобогаташи от преустроилата се стара и нова номенклатура, присвоява създаденото от три поколения обществено богатство. Идеализираният образ на “перестройката” все по-открито си противоречи с нейните същностни цели - пълна смяна на обществената собственост с лична - гарантирана и неприкосновена. Новата “капиталистическа класа” не само скоротечно богатее, но навлeзe и във всички власти и с особен интерес в “четвъртата”. Във и чрез нея се укриха следите на “първоначалното натрупване”. Това е една от главните причини тя също да прерасне бързо от обществен коректив във високоговорител и непробиваем шлем на другите власти, осъществяващи прехода. За това обаче почти няма сериозни анализи и проучвания.
Най-голямата амплитуда (от поклонничество - на социдеи, идоли и перспективи, към новопоклонничество - на антикомунизъм и антимарксизъм) безспорно беше постигната на медийно-пропагандния фронт. Тук примерите на ярко до карикатурност пребоядисване бяха в изобилие. Тук и притокът на свежи сили беше най-голям, което благоприятства разцъфтяването на удобна професионална посредственост, всеядност, безпардонност и безскрупулност.
Чрез медиите нахлуха негативизмът към близкото минало и архипозивитизмът към нови чужди ценности, стилове и към насилието. Завъртя се с невиждана пропагандна машина, която стана важен фактор в ускореното осъществяване на прехода. В идейно-пропагандния "етаж" на "нова България" по-добре се виждаше субективният фактор на прехода, превърнат в решаващ, без да се зачитат обективните процеси и закономерности. Тук беше “лабораторията” на антикомунизма, сътворила и “лов на вещици” с досиета и партбилети, и поголовни чистки във всички държавни ведомства, и лустрации, и “шпиц-команди” с палежи и грабежи, и компроматни баталии, и т.н.
Първи изплуваха най-леките, които имаха и най-развит инстинкт за самосъхранение, както и най-добрите и най-яките. Те се понесоха на гребена на цунамито като най-правоверни, като лидери в политиката, пропагандата и в единствения и най-доходен “бизнес” - присвояване и отстояване на собственост.
Когато се опитваме да си обясним този съдбовен период в най-новото летоброене на България трябва да бъдем максимално безпристрастни, защото отхвърляйки многото отрицателни наслоения, можем лесно да изпаднем в плен на ново “анти”. Още повече че когато изцяло превключихме на европейска тема, деформациите на прехода вече се заобикалят на пръсти - сякаш са минни полета. Този съдбовен преход срина България на най-ниското социално и духовно стъпало в нейното половинвековно развитие.
Възползвам се от случая, за да отбележа специално методологическия анализ на доц. д-р Нако Стефанов (публикуван в "Нова Зора", бр. 28-30, 2006 г.). Тази статия ме накара да преосмисля и своите анализи, натрупани за три петилетки. Като част от бившата номенклатура, и аз имам правото и задължението повече да не мълча за това, което сътвориха част от моите съпартийци и отгледаните от тях опозиционери и милионери. 15 години не съм публикувал нито страница. Бях омерзен и покрусен от това, което ставаше в моята партия и моята Родина. Никой нямаше нужда от такива като мен, а и не ме приемаха, когато се опитвах с нещо да бъда полезен. Новите “леви” строители на България сигурно са имали свои проблеми, страхове и интереси. Тази “психология” на номенклатурата също заслужава честен анализ, защото тя в голяма степен доведе и до сбърканата “технология” на прехода, произвела абсурден партийно-мафиотски капитализъм у нас.
Стремежът на новите ръководни кадри на БКП в зората на “перестройката” да покажат, че качествено се преустройват - те и с тях цялата партия, - ги тласна към вътрешнопартийно гонение и разцепление. Това беше фатална грешка на новите лидери, довела до отстраняването от партийния и политическия живот на утвърдени, опитни, образовани и необходими за трудния перод кадри.
Преди още да започне “перестройката” в СССР, у нас и в другите соцстрани, добре се познаваха плановете на съветоложките центрове за “демонтаж” на соцсистемата и за започване на “посткомунистическата” ера. Те много добре бяха изучили наложилия се в цялата система съветски тип (“модел”) “държавен капитализъм”. Според мен по-близо до истината ще бъде понятието “партсоциализъм” (партократичен социализъм), отразяващ главната особеност на възприетия “модел” - пълния партиен монопол в държавата. Именно затова направлението на “главния удар” във всички съветоложки програми беше разгром или най-малкото максимална идейна и организационна демобилизация на компартиите в страните на социалистическото съдружество. Това нагледно го доказа “перестройката” в СССР. Без открит удар КПСС се разпусна, или да бъдем по-точни, беше забранена, и страната се разпадна неочаквано бързо дори за идеолозите на “посткомунизма”, повличайки цялото соцсъдружество.
Усилията на всички политически и идеологически централи, заинтересовани от успеха на невиждания по мащабите си политически проект, бяха насочени към лидерите на СССР, т.е. лидера на системата. Извършената в това време първа (след 70 години) смяна на поколенията на върха, беше "големият подарък на съдбата", неочакваният голям шанс. Възползваха се, както целия свят видя, превъзходно. Изучили всичко за и около младия нов генсек, оцениха, че при него е особено силен традиционният синдром на лидеромания. И заложиха главно на нея. За това идейно и психическо превъплъщение на Михаил Горбачов решаваща роля изигра издигнатият от него за секретар по идеологията и член на Политбюро на ЦК на КПСС проф. Александър Яковлев, основният автор на концепцията за “перестройката” и нейната идеологическа философия - “гласността” и “човешките права”.
Пиша тези редове не като чуто и прочетено, а като видяно и преживяно. Имах възможността, а може да се окаже и късмета - няколко години лично да го познавам. През 1985 г. започна да участва в регулярните срещи на високо партийно равнище за съгласуване на международната политика на “братските партии”. Аз вземах участие в подготовката и провеждането на тези срещи. С появяването си Горбачов стана централна фигура. Умееше да излага своите позиции. Чувстваше се и опитът, и познанията му по теорията и практиката на социализма и международните отношения. Особено красноречив беше, когато разобличавахме идеологическата същност на “студената война” - антисъветизма и антикомунизма. По предложение на Горбачов започнахме колективна разработка “Предимствата на реалния социализъм”.
Той беше съчинителят и внедрителят на тази нова “категория” в теорията. Парадоксален куриоз - вместо да се мисли какво и как да се спаси, та даже и от “перестройката”, ние се занимавахме с безполезно съчинителство. Затова нямаше нищо обезпокоително, когато се вживя в новата си роля на “перестройчик”, напълно уверен в теоретическата си непогрешимост и новата си революционна мисия. Тази увереност започнаха да носят заедно с М.С. Горбачов и лидерите в обхванатите от перестроечното земетресение соцстрани. Заедно рушаха стени и консерватизми на престарелите партлидери. С “новия курс” трябваше да се справят с “братските партии” поединично - кой както може. Един ден нашият ген. секретар възложи да се събере група сътрудници - специалисти по международното сътрудничество, и да ни възложат да подготвим материал, убедително доказващ, че “ние нашата перестройка сме си я направили още с Априлския пленум!”
“Докажете и разяснете на кремълските и на нашите перестройчици!” Това беше неговото поредно, а навярно и последно хитруване. Други обаче планираха не априлска, а реална перестройка на българския “реален” социализъм. За това вече е писано и говорено, но ми се струва, че са останали доста въпроси без отговор и неизвлечени поуки.
С появата на третия герой от историческата “триада” Борис Елцин нещата в СССР тръгнаха по-стремително и разрушително към главната цел - ликвидиране на “империята на злото” и полагане началото на новата “посткомунистическа” еднополюсна глобална система. В онези години на надежди, разочарования и “марксистки” ослушвания един от нашите видни социолози изказа гласно мнение по повод засилващите се твърдения на Ал. Яковлев, че за четирите десетилетия членство в КПСС никога не е бил убеден комунист и марксист.
Проф. Стоян Михайлов, като секретар на ЦК на БКП по идеологията, участваше в споменатите срещи и на една от тях, когато “антимарксистът” прекалено се разпали, ми каза: “Не му вярвам на този Яковлев!”. И не само каза, но го написа с доказателства, както той умее. Той единствен, дано не ми изневерява паметта, извлече първата главна поука от “перестройката": идейното дезертьорство е началото и краят на всяко партийно самоубийство. Вярвам, че няма да ми се сърди дълбокоуважавания от мен проф. Стоян Михайлов, ако направя още един извод: с имената и с дейността на тримата главни съветски перестройчици е свързан най-големият социално-икономически и политически прелом в края на второто хилядолетие - крахът на социализма като политическа практика. Той убедително потвърди марксистката теория, че субективният фактор може катастрофално да въздейства на общественото развитие.
Най-големият експеримент на субективизма далеч надмина деформациите при “партсоциализма” и завърши с най-голямата катастрофа в съвременния свят. В 2003 г. отново имах възможността да бъда “съпричастен” с перестроечната “Яковлеада”. Бях в Москва, когато шумно отбелязваха 80-годишнината Ал. Яковлев, вече академик. Неговите добре познати физиономия и разобличителен апломб (този път срещу СССР и КПСС) цяла седмица изпълваха тв екраните, вестниците и списанията. С този юбилей неслучайно либералите в "Нова Русия" честваха и победата на “перестройката”. Никога не съм допускал, че в Русия може да има подобно идейно прераждане. Чувствах как ми се вдига кръвното и моралното налягане и в края на юбилея мозъкът ми не издържа последния стрес на “перестройката”... Обширен инсулт, и бързо се оказах в специализирано отделение в редова московска болница. Неуспялата, слава Богу, да се преустрои съветска медицина ме спаси. Повечето от лежащите в отделението бяха бивши боеви офицери. Това беше част от високата цена на илюзиите, грешките и предателствата под знамената на “перестройката” в някогашната Велика страна.
|