|
Не бива да се хранят абсолютно никакви илюзии, че след влизането на България в Европейския съюз ще се ликвидира организираната престъпност и “прането на мръсни” пари у нас и зад граница. Единственото, което ще се промени, е, че ще се усъвършенстват използваните средства - ще се премине от примитивните инкасо-вноски в банка чрез хотели, ресторанти, продажби и др., към по-съвременни финансови способи.
Прането се усъвършенства непрестанно, а начините за противодействие стават все по-постни. Развитието на съвременната капиталистическа (или посткапиталистическа за по-благозвучно) икономика е неразривно свързано с такива практики. Доказателствата са видими с просто око, но за институциите на правосъдието аргументът “с просто око” е невалиден. Примерите в България са толкова многобройни, че скоро ще прераснат от “изключения” в редовна практика. Достатъчно е да се надзърне зад витрините по столичния бул. “Витоша” и по протежение на българската черноморска ивица, за да стане ясно и на последния невярващ.
Прането на пари се превърна в необходимо и задължително условие, което обслужва кражбата от националните икономики в много държави, и особено там, където икономиката се престроява на релсите на частната собственост, докато общонародната, сиреч държавната, се изтласква в кьошето.
|
Без пресичане на банковите канали за извършване на тази дейност, без премахване на офшорните зони, създадени от самите индустриални държави за обслужване на глобалния трансфер на легални и нелегални капитали, “прането” на пари и в бъдеще ще остане неразделна част от световния икономически ред.
Причините за тази констатация са няколко. Известно е, че основният стимул на пазарната икономика е стремежът към реализиране на максимална печалба. А тя се постига най-бързо в "сивата икономика" чрез укриване на данъци и при нелегалната търговия с наркотици, оръжие, жени, човешки органи, фалшиви пари и документи и пр., която се извършва от мафиотски структури в Западна Европа, Азия, САЩ, а след 1990 г. и в Източна Европа.
Приходите от сивата икономика в световен мащаб са огромни. По своя обем те представляват четвъртата икономическа сила след САЩ, ЕС и Япония. По данни на Международния валутен фонд те са в размер на 1.500 милиарда долара годишно, което е близо 5% от световния брутен продукт.
Специфична особеност на престъпния бизнес е, че разплащанията при него се извършват не по обичайни банков път, а на ръка, в брой. В същото време само една малка част от печалбите могат да се изразходват в брой, предимно за разточителния живот на участващите в бизнеса. Оставащите суми непременно трябва да се превърнат в легален капитал, който може да се инвестира в законната икономика.
Oперацията може да се извърши само ако парите в брой постъпят на конто в банка, без това да се забележи или да събуди подозрението на специалните служби. Тази деликатна трансформация е получила названието “пране на мръсни пари”. Неин кръстник е легендарният чикагски бос от 20-те години Ал Капоне, инвестирал печалбите от криминалната си дейност във верига от обществени перални, които още тогава получават прозвището “перални на пари”.
За легализиране на престъпните капитали днес се използва богат арсенал от средства - като се започне с елементарните възможности на лотариите, залаганията и кешовите вноски в банка на дневните печалби на туристически агенции, ресторанти, хотели, магазини и пр.
Добри условия за подобна дейност предлага и строителният бизнес, който може да работи с “мръсни” пари, но продава построените обекти за “чисти” средства на сметка (вижте строителния бум през последните години в България).
Още по-професионално е “прането” чрез използване на различни модерни финансови инструменти - деривати, опции, фючърси и др. Операциите с тях се извършват от подставени лица в законспирирани мрежи от търговски дружества, офшорни фирми и фондации. Те купуват, например, с “мръсни” пари два противоположни деривата (залога) на еднаква стойност от по 10 милиона долара и залагат с тях на бъдещата цена на някаква борсово търгувана стока (напр. жито, петрол и т.н.) или ценни книжа. Единият дериват е за покачване на цената, а другият в същия размер - за понижение.
За нормалния спекулант подобна борсова операция, при която се печели точно толкова, колкото се и губи, е лишена от абсолютно всякакъв смисъл. Но за перача на пари тя представлява златна възможност да легализира 10 милиона долара с печелившия дериват и да ги вкара, вече блестящо чисти, в гигантския паричен океан на световния банков трансфер от 1.000 милиарда долара на ден.
Специалните служби, естествено, се опитват да следят движението на “мръсни” пари, но с не особено голям успех. В същото време тези огромни капитали са от първостепенен интерес за самите банки. За да преодолеят подобни затруднения, световните финансови кръгове използват предимствата, предлагани от т. нар. офшорни територии (offshore - извън бреговете/границите). Това са бивши или настоящи колониални владения (най-често на Великобритания), които са извън границите на метрополията и не са подвластни на нейното законодателство. В тях са изградени мрежи от банки, компании тип “пощенска кутия” и финансово-брокерски фирми, чиято единствена задача е да укриват данъци и да обслужват капиталовия поток на нелегалния бизнес. Офшорните зони са разположени в удобна близост до богатите индустриални държави или са в най-красивите курорти на света, посещавани само от отбрани “туристи”.
Подобни финансови “оазиси” за пране на пари в Европа са британските острови в Ламанша и Ирландско море - Джърси, Гуернси, Айл оф Мен и колонията Гибралтар, Андора, Малта, Монако, Лихтенщайн, Швейцария, Кипър а напоследък все по-често и Източна Европа.
Офшорните зони на Америка са островите в Карибско море - Барбадос, Бермудите, Аруба, Кайманите, Бахамските острови, Гренада, Белиз, Панама и Гватемала в Централна Америка, малкият щат Делауер, на атлантическото крайбрежие на САЩ, и Колорадо. В Азия това са градовете-държави: Хонконг, Макао, Сингапур, Индонезия и Тайланд, островите на Океания - Фиджи, Тонга, Науру, Самоа, а в Близкия изток и Северна Африка - Бахрейн, Дубай, Ливан, Египет, Тунис, Мароко.
Само на трите Кайманови острова (Британска колония и основен център за пране на пари) с площ само от 259 кв. км и едва 18 000 души население, разположени във вечно топлото Карибско море, южно от Куба, има 15 000 финансово-брокерски фирми и 400 банки, обслужващи анонимни клиенти под кодов номер, чиято основна дейност е “прането” на пари. Денонощно там жужат компютрите в банковите офиси покрай морската алея на столицата Джорджтаун.
Оттук мръсните капитали тръгват по света в поредица бързи финансови операции с цел прикриване на произхода им, което да направи невъзможно тяхното обратно проследяване. Те се инвестират от финансовите жонгльори краткотрайно в акции на Лондонската или Нюйоркската борса, купува се петрол в Персийския залив, който веднага се продава в Лондон или САЩ; милиарди се предлагат като рискови или нашумелите на последък микрокредити на страните от Източна Европа. Тези пари поддържат разкоша на местни мафиоти и олигарси. Всеки от играчите по веригата получава своите комисиони и спазва повелята да “пере” и мълчи до гроб.
Затова борбата с “мръсните” пари е толкова трудна и дори безнадеждна. Европейската комисия подготвя вече трета директива срещу организираната престъпност, въпреки че и втората разпоредба все още не е приета от всички страни-членки на ЕС. Нейните действия се израждат все повече в безпомощни акции срещу глобалния, перфектно организиран криминален бизнес. Един от началниците на Европейската служба за борба с финансовите измами (OLAF), Волфганг Хецел, горчиво признава: “Резултатите от борбата с “прането” на пари са повече от плачевни”. А британският му колега Бари Райдер добавя откровено: “Борбата срещу “мръсните пари” е напълно загубена”.
Дори могъщите разузнавателни централи са безпомощни в тази битка. Волфганг Хафнер, изследовател на техниките за “пране”, коментира по съкрушителен начин възможностите на ЦРУ в това отношение: “Американците нямат дори и представа какви методи се прилагат в преследването на тази цел (прането)”. Нищо чудно тогава, че още навремето легендарният Ал Капоне е бил вкаран в затвора не по обвинение за “пране” на пари, а за далеч по-безобидното укриване на данъци от легализиран бизнес.
Системата от мерки срещу “мръсните” пари в Германия (а и в повечето страни от ЕС) е твърде ограничена и се свежда само до регистриране името на вносителите на суми в брой, превишаващи 15 000 евро на ден. Предвиденото впоследствие разследване неоправдано разчита на готовността за сътрудничество на самите банки. Това обяснява и факта, че от 6-те милиарда преводи, направени през 2003 г. в Германия, само за 1270, т.е. за 0,002 % от тях, са подадени сигнали за съмнение. Наивно е да се очаква, че банките ще се лишат от клиенти, които внасят милиони в техните сейфове, а както знаем парите не миришат.
Световните специалисти признават, че законовите мерки могат да поразят единствено само дребните играчи. Затова Хафнер дава следната горчива оценка за германската система: “Това са символични акции, породени от отчаянието, че нищо не може да се направи и насочени само срещу най-дребните играчи”.
Място за оптимизъм въобще няма, след като и световноизвестни банкови институти, и дори западни държавни глави, бяха заподозрени, че участват в “прането” на пари.
През 2004 г. такива обвинения бяха отправени към АБН - Амро Банк, Холандия, и към Ситибанк, САЩ. Тя е най-големия финансов концерн в света. На нея поради доказано участие в прането на пари за мафията бе отнет лицензът в Япония за дейност с частни клиенти.
Подобни обвинения бяха отправени и срещу гигантския люксембургско-германски финансов холдинг "Клиърстрийм" (”Чист поток”) и неговия бивш шеф Андре Люси. "Клиърстрийм" е дъщерна фирма на Немската борса във Франкфурт и е един вид частна банка на всички останали европейски банки, борси и финансови институти, в която те са депозирали близо 9 000 млрд. евро. Срещу Андре Люси люксембургската прокуратура заведе дело по обвинение за пране на пари и редица други финансови престъпления и манипулации. Във връзка с този финансов скандал в пресата се появиха и имената на някои висши френски политици. Компрометирани бяха дори президентът Ширак и неговият министър Дю Вилпен, който бе обвинен, че е поддържал тайни сметки в "Клиърстрийм".
Потвърди се и обвинението срещу вашингтонската Ригсбанк, която е търговската банка на Международния валутен фонд (МВФ) и на дипломатическия корпус във Вашингтон (САЩ), за изпирането на поне 13 млн. долара "мръсни пари" на чилийския ултрадесен диктатор и масов убиец генерал Аугусто Пиночет. Той е подържал там общо 125 сметки, а Вашингтонската банка дори услужливо разкрива специално 2 компании с нейни чиновници и фиктивно седалище на Бахамските острови, които да легализират и прикриват внасяните от него средства. От компетентността на Ригсбанк за прикриването на произхода на нелегални пари се възползва и корумпираният клептократичен диктатор на Екваториална Гвинея - Теодоро Нгуема, който със своите 60 сметки, в които е депозирана завидната сума от 700 млн. долара, е и най-големият клиент на тази щатска банка. Самата Ригсбанк е собственост на хюстънския бизнесмен Джое Ълбрайтън, стар приятел и бизнеспартньор на семейство Буш. В ръководството на банката е Джонатън Буш, чичо на сегашния президент на САЩ, съдействал за отпускане на щедри дарения в подкрепа на предизборните кампании на своя племенник.
Съдeбно разследване за връзки със сицилианската мафия „Коза Ностра” и за изпиране на нейни средства в размер на стотици милиони евро повдигна неотдавна тайландската прокуратура дори срещу недосегаемия досега бивш премиер на Италия, медийния олигарх и мултимилиардер, вечно усмихнатия „кавалиери” Силвио Берлускони.
Всички тези факти красноречиво разкриват двойния морал на глобализираните финансови пазари и налагат извода, че „прането на пари” не е просто характерено за определени държави на даден етап от тяхното развитие.
Престъпната дейност явно е неразделна част на този вид икономическа система, при която максималната печалба оправдава всички средства за нейното постигане, а законите и приказките на политиците са за наивните. Ако има още такива, които още вярват в тях.
|
Използвани са данни от:
„Международните финансови пазари и капиталовите потоци” стр. 32 сл., и „Пране на пари, корупция, данъчни оазиси и мафиотски мрежи” стр. 34 сл., Атлас на глобализацията - издание на в. "Льо Монд Дипломатик", 2003 г.
- Елън Астуд: „Не само за Пиночет”, в. "Льо Монд Дипломатик" август 2005 г. (немското издание)
- Тобияс Кайзер: „До Каймановите острови и обратно”, в. "Ди Цайт" бр. 48, 18.11.2004 г.
- Проф. Елмар Алтфатер и проф. Биргит Маанкопф: „Глобализация на несигурността - мръсните пари и неформалната политика”, стр. 215 сл., Мюстер 2002 г.
- Ибраим Вард „Перачите на пари имат по-добрите адвокати”, в. "Льо Монд Дипломатик", юни 2006 г. (немското издание)
|
|