"Нова Зора" - брой 47 - 22 ноември 2005 г.

Коя е тази партия?
Вълкан ДАПЧЕВ

Въпросът за идейната и социалната идентичност на БСП, историческото й призвание, модела на на практическата й политика, тревожат все повече мислещите социалисти. Макар и не основен, по разбираеми причини този въпрос няма как да не занимава с цялата си сериозност делегатите на предстоящия 46-и конгрес на БСП. Ако това не се случи, толкова по-зле.
Действащите днес документи, с които се решава проблемът, са уставът и програмата “Нови времена, Нова България, нова БСП”, приета с общопартиен референдум. Достойнството им е, че базирайки се на Марксовото учение, те отчитат колосалните промени в развитието на човечеството от Маркс и Ленин насам, протичащите бързи и дълбоки процеси в съвременния свят, в областта на технологиите, информатиката, екологията и демографията, които обуславят революционни промени във всички области на живота на хората и обществото - икономика, характер на труда, социална структура, междуличностни и междукласови отношения, експлоатация на природата, начин на живот, духовни ценности, и на тази основа определят актуалните и по-далечни цели и задачи на партията.
Разбира се, кризата на социализма като теория и практика е взела своето. Налице са някои съществени празноти като задълбочен анализ на социално-класовата структура на обществото, за съвременния характер на капиталистическата експлоатация, за защитата и адаптирането на Марксовата теория за революционното развитие на обществото и др.
Всичко това размива идейно-политическия облик, дейността и социалната идентичност на партията. Но като цяло програмата “Нови времена, нова България, нова БСП” обосновано защитава историческата неизбежност от “преодоляване” на капитализма и построяване на ново, по-справедливо общество, което без да повтаря останалия в историята реален социализъм, пак ще бъде общество от социалистически тип, наричано от някои “некапиталистическа социално-икономическа система”.

Без ни най-малко да подценяваме теоретическите и идеологическите проблеми, трябва да признаем, че въпросът е главно в това - отговаря ли практическата политика на БСП на историческото й призвание, на същността и характера й, залегнали в програмните й документи. Тук е разковничето, както се казва, тук е заровено кучето.
Ако поставим на обективна преценка позициите и практическата дейност на БСП по външната и вътрешната политика на страната, ще установим очебийни различия и разминавания между теория и практика. С практиката си тя все повече се идентифицира като дясна социалдемократическа партия от типа на БСДП, дори и по-дясна като например лейбъристката партия на Тони Блеър, отколкото като социалистическа, наследничка на партията на Димитър Благоев и на БКП.
В действителност по основните въпроси на външната политика - НАТО, войните в Афганистан и Ирак, отношението към Русия и пр., и пр., БСП по нищо не се различава от партиите на десницата, НДСВ и ДПС. Оглавяваваното от нея коалиционно правителство продължава слугинажната политика спрямо САЩ и ЕС, отстъпленията от суверенитета и независимостта на страната. То и официално си го признава, обявявайки се за правителство на приемствеността и промяната. Приемственост, разбира се, има, но промяна никаква не се забелязва. Външният министър г-н Ивайло Калфин е само една сянка на предшественика си Соломон Паси и не е казал или направил нищо по-различно от него. А с оставането на г-жа Меглена Кунева (госпожа “Да”) за министър на евроинтеграцията се даде недвусмислен знак, че новото правителство ще следва твърдо досегашната политика към ЕС и няма и на йота да се откаже от някои неблагоприятни за България договорености. Вече неколкократно министърът на икономиката и енергетиката Румен Овчаров, зам.-председател на ВС на БСП и някогашен отявлен противник на затварянето на блокове 3 и 4 на АЕЦ “Козлодуй”, заявява без всякакъв свян, че който днес издига такова искане, той е против членството ни в ЕС. Същото, което говореха и предишните управляващи. Ето за такива народът е казал: “Измята се като букова дъска”.
Нищо различно от Симеон Сакскобургготски по външната, както и по вътрешната политика не е казал или предприел и премиерът Сергей Станишев. И той на запад и все на запад, а най-много гледа зад Океана. И за него не съществуват все по-мощно възмогващият се Китай и велика Русия, от която икономиката и сигурността ни зависят много повече отколкото от САЩ. Последователно, бавно и методично (“тайно и полека”) в партията се насажда мисленето, че има само един свят, само една икономика - светът и икономиката на Европа и САЩ. Има само една всемогъща военна и културна сила - САЩ - пазителка на световния мир, спасителка на човечеството, носителка на прогреса. От нея и само донякъде от ЕС, зависи бъдещето, благоденствието, та и самото съществуване на българина.
При такива факти човек не може да не се запита: разполагат ли нашите политици и държавници с достатъчно актуална информация, с анализи и прогнози, имат ли поглед върху процесите в света, тенденциите на развитие, ставащото и предстоящото разместване на пластовете, на местата и ролята на държавите на световната арена? Или притиснати от ежедневието и увлечени от инерцията, гледат и се движат само в едно направление. И способни ли са на друга, освен на политиката на подчинение и преклонение пред по-силния на деня.
Унизително е ръководителите на най-старата и най-силната партия в България да се поддават на влиянието и да попадат в плен на такива безотговорни, лековати и инфантилни политици като Соломон Паси, лукавци като Ахмед Доган, лицемери като Симеон. Да се хващат на въдицата на политически циници като Иван Костов, Петър Стоянов, Надка Михайлова, на ренегати като Николай Камов и тем подобни. И за да ни докажат, че са модерно мислещи и БСП се е изменила коренно, правят непозволени отстъпления от основни програмни постановки и конгресни решения, безпринципни компромиси.
Все за да докажат, че макар и социалисти, те са замесени от по-друго тесто. Лидерите на БСП се пазят като от огън да не би да сбъркат и кажат нещо, което да ги уличи в симпатия към бившата БКП и недай си Боже, да ги набедят за нейни наследници. Вместо да защитават завоеванията на реалния социализъм и безспорните постижения в икономиката, културата, науката, образованието, националната сигурност, те се свиват и мигат виновни, когато антикомунистите изопачават историята и сипят чудовищни клевети върху комунистите. Политическото угодничество стигна дотам та самоопределящият се за социалист, министърът на външните работи и бивш президентски съветник Ивайло Калфин, да заяви от телевизионния екран, че за него денят 9 септември не бил нищо друго освен един работен ден.
Постепенно и безшумно ръководството на партията я поведе към социалдемокрацията. За да се предотврати съпротивата и за да протече процесът по-гладко, те измислиха мъглявата и неясна формулировка “модерна лява от западноевропейски тип”. С други думи не социалдемократическа, което значи несоциалистическа, а модерна от западноевропейски тип - сякаш не е едно и също. Както народът казва - не било в тиквата, а в кратуната.
Когато по събрания и конференции по-будните и просветени социалисти задаваха неудобни въпроси и изразяваха опасенията си, лидерите ги уверяваха, че нищо подобно няма да се случи. И чакаха търпеливо, докато уморени от живота, разколебани и обзети от безразличие, членовете на партията ще станат по-сговорчиви и по-лесни за манипулиране. И когато това време дойде, пристъпиха самоуверени и неустрашими към занятието.
Изоставяха се и се отричаха основни положения от Марксовото учение и социалистическата идеология, марксизмът се подменяше със съвременното бернщайнианство. Революционната смяна на капитализма (не непременно кървава, както някои от незнание или умишлено я разбират) се заменя с опитите за облагородяването и украсяването му чрез козметични реформи, предписвани още от класическата социалдемокрация. Остана в миналото борбата за защита на експлоатираните класи и слоеве. Смята се за невярно и се приема дори за обида определението й като партия на бедните. Някои от лидерите й на ясен български предупреждават никой и да не си помисля, че като е дошла на власт, БСП ще се заеме да връща придобивките от времето на социализма. Борбата срещу експлоатацията е подменена с братското сътрудничество между работодатели и наемници. Грижа и на сегашното правителство е да оставя повече печалба в джобовете на едрите капиталисти, не за благото на народа и доброто на бедните. Някои държавници, в това число и социалисти, заговориха за чисти капитали и честни капиталисти (Емил Кюлев). Та научихме, че можело и с честен труд и почтеност да станеш мултимилионер, и то във времето на вандалска разруха и разбойническо разграбване на народното богатство.
Но какво още да говорим, след като имаме налице величайшия факт, че не друга, а партията на соицалистите пое иницативата (не партията, а ръководството зад гърба й, но тя не му се възпротиви нито веднъж) за смяна на социалистическата обществено-икономическа система с капиталистическата. Нали социалистическото правителство, оглавявано от Луканов, доведе американците Ран и Ът да направят плана за прехода към т. нар. социална пазарна икономика, което не неезоповски език се нарича реставрация на капитализма. И през всичките тези 16 години партията, в лицето на ръководството си, не само не се противеше, но съдействаше за по-бързото му и по-успешно реализиране с всичките му трагични последствия за голямото мнозинство от народа и за България.
Много от партийните идеолози, които и досега виждат призванието си да обосновават теоретически решенията на ръководството, твърдят, че друг начин нямало, че “реформата” била предопределена от историческите обстоятелства. Вятър и мъгла! А защо тези обстоятелства не важат например за Китайската и Виетнамската комунистическа партии, които реформираха социализма, за да го съхранят, и постигнаха смайващи въображението резултати. И защо една социалистическа Куба продължава да съществува под носа на най-мощната империалистическа държава, подложена на унищожително икономическо ембарго и какви ли не още пречки от политически и всякакъв характер.
Не в обективните обстоятелства, а в главите на Луканов и Лукановци, които са били убедени противници на социализма, е работата, на които щом им се отдаде случай, веднага се заеха с ликвидирането му.
По вътрешната си политика, по поведението и подмяната на ценностите, БСП все повече заприличва на буржоазните партии. Така е и със социалната й политика, която по нищо, освен по предизборните обещания, не се различава от тази на либералните НДСВ и ДПС, множеството земеделски и социалдемократически партии. Двете правителства на Луканов, а и на Жан Виденов, не направиха нищо за подобряване положението на хората, нищо повече не бе направено и от правителството на Сергей Станишев. Само че ако и сега БСП се окаже неспособна да изпълни обещанията си, сигурно ще я сполети съдбата на полската социалдемокрация, която от управляваща отиде на 4-о място с някакви се 8-9 % подкрепа. Оправданията с наводненията, високите цени на петрола и прочие форсмажорни причини няма да минат. Не струва и тезата, че ако избирателите са искали БСП да изпълни обещанията си, щели да изпратят в парламента не 82, а повече от 120 нейни представители, за да може тя сама да състави правителство. Нещо като Остап-Бендеровото “Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”.
С тези си доводи ръководството само предизвика въпроса: а кои са причините и кой е виновен да бъдат 82, а не примерно 110, 115 или 121, както бодрячески ни уверяваха лидерите? Отговорът се съдържа в казаното дотук, но има и още.
Убийствено за партията е деградирането на моралните й добродетели и забравянето на хуманните и традиции: саможертва в името на идеята и народа, другарството, солидарността, съпричастието, топлота и загриженост за отделния човек...
Тези и други добродетели, имащи своите корени в българската народопсихология, наследени и обогатени от БСДП, а по-сетне и от БКП, са незаменими по притегателната си сила. Пренебрегването им от някои днешни партийни дейци, приели мотото “в политиката няма морал, има само интереси”, е пагубно.
Защото никакви доводи или материални достояния не могат да заменят нравствените добродетели и душевната красота, нищо не може да компенсира “пробивите” в областта на морала. Защото човекът освен интелектуално е и духовно същество, живеещо по законите на красотата. Ето защо някой може и да е много умен, да притежава интелекта на мощен компютър, гений да е, но да не става за лидер, ако няма харизмата, ако не е душевно богат и не обича хората.
Не е ли един човек решен да се отдаде без остатък в служба на хората, на обществото, той хич и не трябва да си наумява да става партиен или държавен лидер. “Ако политическият деец се страхува за живота си или за живота на близките си, той не бива да тръгва в политиката. Политиката е служене не на себе си, не на близките, не на клана или обкръжението. Политиката е служене на Отечеството, на Родината”. Думите са на великия Фидел Кастро.
Имали сме и ние такива дейци. Но къде ги сега? Днешните български политици доказаха не един и два пъти, че драпат да се доберат до върховете заради материалните облаги или славата, а най-често и за двете. Ако някой се съмнява в казаното, нека се запознае със Закона за пожизнените привилегии на президентите.
Отстъпление, като последствие от социалдемократизирането, се наблюдава и в тактиката и методите на борбата за власт. Проявява се тесногръдие в коалиционната политика и в работата с местните партийни ръководства. Като правило партньорите се търсят все в дясно, предимно сред социалдемократическите партии и движения, зад които стоят по един файтон хора, оглавявани от лидери със съмнителна слава. Всичко това е добре известно, по него е разговаряно не един път на партийни събрания и конференции, писано е до ВС.
Но за да не бъда голословен, ще приведа поне един, мисля по-малко известен, факт. Например отказът на ИБ на ВС да приеме в Коалиция за България Политически кръг “Зора”, който винаги е изразявал позиция, че е най-близо по въжделения до социалния идеал на членската маса на БСП. Този кръг, състоящ се от интелигентни, сериознии авторитетни хора - учени, общественици, хора на изкуството, журналисти, разполага с един добре списван седмичник и мрежа от структури в столицата и провинцията, и можеше да доведе гласове поне за десетина депутати за Коалицията. Не го поискаха. И защо? Защото някои членове на ИБ били обидени от критиката по страниците на вестника към отделни страни от политиката на партията или към някои нейни лидери. Но именно тези хора създадоха по-сетне Коалиция НО “Атака”. За съжаление Волен Сидеров, поканен за участие в нея на един по-късен етап, можа да обсеби ръководството на Коалицията, да подмени предизборните й послания, че и списъците с кандидат-депутатите, като на избираеми места постави предани нему хора, а стойностните като Румен Воденичаров, Огнян Сапараве и др., прати в девета глуха.
Но не това е темата. Важното в случая е, че ако ПК “Зора” беше включен в Коалиция за България, Коалиция НО “Атака” просто нямаше да я има, а ръководството на БСП нямаше така люто да се сърди, че Коалиция “Атака” й отнела гласове. Ето докъде води политическото тесногръдие и късогледство.
Досадни грешки бяха допуснати и при съставянето на кандидат-депутатските листи. Впрочем “грешки” не е точната дума, защото става въпрос за поредното нарушаване на вътрешнопартийната демокрация, грубо манипулиране или неумение за работа с хората, вследствие на което наложиха на много места нежелани от ръководствата и членовете на партията имена.
Ръководейки се от безпринципни съображения, ръководството остави в листите на избираеми места почти всички “стари муцуни”, с изключение на онези, които се осмеляваха да се изказват и защитават свое мнение и позиции. Не се вслушаха в мнението на хората относно ДПС. Но макар това да не е всичко, не може да премълчим главното: за несъстоялите се по-високи резултати, за каквито имаше обективни предпоставки, ръководството трябва най-много на себе си да се сърди.
А съществува и възможността лидерите на БСП да са напълно доволни от тези резултати. Междувпрочем те винаги, като правило, се обявяват за победители, независимо от реалните резултати. Това твърдяха след изборите за НС през 1997 г. въпреки че броят на депутатите се бележеше със скромната цифра 48. С думите “Честита победа, другари”, лидерът на партията откри и първият след тазгодишните избори пленум на ВС. Това твърдят и за току що отминалите частични местни избори. Изкуствено усмихнати, те демонстрираха задоволство дори от изборите в столицата въпреки съкрушителната победа на примитивния Бойко Борисов. Въобще веселяци и приятни момчета.
Какво пък, вярно е, че в столицата загубихме, вярно е, че в НС изпратихме много по-малко от очакваното депутати, но нали най-първите партийни ръководители седнаха в министерските кресла! За тях това си е една ценна победа. “Партията може и да не победи, но те победиха” - шегуваше се един тъжен шегобиец. Твърде неадекватно обаче и дори цинично изглеждат доволните им физиономии на фона на задаващата се студена и гладна зима за голямото мнозинство от бедния народ.
Вероятно такъв приповдигнат дух ще витае и на предстоящия конгрес, ако не се намерят поне няколко депутати, които да кажат истината, та да се види, че все още е живо в партията онова животно, наречено “критика и самокритика”. Не се ли случи това и сега, трябва да сме сигурни, че партията е изправена пред най-голямата опасност от 15 години насам. Формализмът и безхаберието ще продължават да се ширят, животът в партията все повече ще затихва. Което като че ли не тревожи много-много и националните, и местните ръководства. Друго, разбира се, не може и да бъде, след като грижата и мисълта на някои партийни функционери са насочени не към партийните, а главно към собствените проблеми, към личното устройване.
И по-възрастните, със стара закалка социалисти, също си пасуват, обезверени, че нищо не може да спре набраната инерция. Е, има и такива, чийто оптимизъм стига до неприсъщ за годините им наивитет, та вярват като същи Донкихотовци, в доброто, и критикуват, пращат писма, изложения и анализи до ВС, които или никой не чете, или след като биват прочетени, отиват в кошчето.
И така, ако направим една реална преценка на практическата политика на партията (на ръководството й), на теоретическата и идеологическата й работа, ще се изправим пред въпроса: това нашата социалистическа партия ли е, или друга някоя? И още по-мъчителния въпрос: след като не споделяме нейната социалдемократическа кауза, т.е. отказа й от социализма и превръщането й в строител на капитализма, трябва ли да стоим в нея?
Изказвани гласно или премълчавани, тези въпроси измъчват голяма част от социалистите и особено ветераните, приели делото на партията и каузата на социализма като лична съдба, някои заложили за тях, в буквалния смисъл на думата и живота си, минали през затворите и партизанските отряди. Сега те са изправени пред дилемата: кое е по-правилно, по-честно и по-достойно - да си седят тихо и мирно сред обзетото от апатия, инертно и безхаберно мнозинство, или да наберат смелост да заявят какво мислят. И да я напуснат.
Да я напуснат? Лесно е да се каже. А как ще живеят дезинтересирани от проблемите и тревогите й, откъснати от привичната им среда? И дали ще ги разберат другари, приятели, близки и роднини? Или ще ги помислят за неспособни да осмислят новото време, за хора с “чугунени глави” и още по-лошо - за изменници.
А може би от политическа и морална гледна точка най-правилното и най-полезното е да си стоят в нея, но не да мълчат и вървят след ръководството “като стадо подир овчаря”, а да отстояват идентичността й на социалистическа партия, но не “модерна от западноевропейски тип”, а от български тип, изразител и защитник на интересите на хората на наемния труд, на бедните и измъчените, на всички трудови хора. И изповядваща идеята за смяна света на капитализма с един друг, справедлив и хуманен свят.

14 ноември 2005г.

Нагоре
Съдържание на броя