|
Да живееш, без да се самооправдаваш
Националистите изхождат от това, че всеки руснак, всеки член на нашата нация има право на живот и благосъстояние, независимо от неговата “пазарна ефективност”. За всекиго трябва да се намери, и ще се намери място, в националното разделение на труда, което обслужва националните интереси - обогатяването на нацията, нейното военно и културно укрепване и духовно процъфтяване. Ако някой си руснак не е необходим на “света”, той все едно, е нужен на Русия. И за съществуването си той не се нуждае от оправдание за своята полезност пред Силиконовата долина, Лондонското Сити или банановите плантации в Хондурас.
Също както и Русия като цяло не се нуждае от оправдание на своето съществуване с интересите на мира, Европа, Америка или някакви си “висши идеали”.
Тук, на това място е Алфата и Омегата на руския национализъм. Русия трябва да съществува, защото нея я има, а не защото някой си отвън смята, че тя трябва да изпълнява някаква си функция в този свят, без което би била безполезна.
Противниците на национализма не искат да разберат и да приемат това положение. Те настойчиво говорят за това, че Русия трябва да има мисия в света. Докато Русия изпълнява тази мисия, нейното съществуване е “оправдано”, а ако тя не се справя с тази мисия, или й липсва такава, то съществуването на Русия е безсмислено.
Обикновено питам онези, които говорят така: ето вие имате работа, това е мисията ви, от десет сутринта, до шест вечерта вие я изпълнявате. В останалота време обаче не я изпълнявате, вие почивате, спите, храните се, сърфирате по сайтовете или търчите по срещи, понякога боледувате, а понякога, страшно е да се помисли, ви се губят дни от препиване. В такъв случай, съгласни ли сте, към вас да се прилагат същите критерии за полезност и, най-просто казано, да ви приспиват за толкова време, за колкото вие не сте си изпълнявали мисията? Нещо повече, да ви замразяват за продължително време и дори да ви убиват, ако ви уволнят от работа поради съкращаване на щата, или самата работа ви е дотегнала? Досега никой не се е съгласил на това.
От нас, руснаците, искат, фигуративно казано, сами да вземем и да се обесим. Така са правили с нашите хора в Западна Рус, в полските владения през XVI-XVII в. Там на попадналия за някакво провинение под съд крепостен селянин, му заповядвали сам да се окачи на въжето, за да не се хабят усилията на пановете за целта. И са се самообесвали. А онези, които отказвали, били измъчвани до смърт.
Така че ако някой говори, че Русия трябва “да се самообеси”, защото не е достатъчно демократична, че не е достатъчно либерална или обратното, че не е достатъчно православна. Ако тя му е виновна за това, че е много силна или твърде слаба, излишно честна или даже доста крадлива, то това е безуловно враг на националистите. Враг политически, тъй като желае лошото на страната и на нацията ни. Същото важи и за обикновените житейски ситуации, защото такъв човек желае лошото и при лична среща с него ние бихме го смятали за мерзавец. Обратното, ако някой смята, че за съществуването си Русия няма нужда от никакви оправдания или извинения, то той за нас е свой, той е националист, независимо от това за какъв се самовъзприема.
Какво желаят и какво не желаят националистите?
От главната постановка - да бъдем руснаци, да живеем без самооправдания, да живеем “самодържавно”, тоест независимо от другите, руските националисти развиват цялата си политическа програма.
Русия трябва да е “самодържавна”, тоест суверенна държава, която сама си утвърждава законите и правилата, която не се отчита пред никого за вътрешната и външната си политика и от която никой не смее да изисква някакви обяснения, освен чисто дипломатическите. Това означава, че Русия не трябва да влиза в никакви договори и международни съглашения, които ограничават нашия суверенитет, които ни натрапват някаква международна юрисдикция.
Означава още, и това е главното, че властта в Русия трябва да бъде такава, че да поставя на най-важното място интересите на руската нация, нейното достойнство, нейната изгода, нейното величие и престиж.
Ето защо националистите смятат, че вместо нелепите “федерализми” и прословутите “вертикали на властта”, които така и не могат да бъдат заздравени, истинското държавно строителство в Русия трябва да се осъществява върху две начала - самодържавното и земското.
Самодържавието (да не се бърка с монархията) отговаря за всичко, което е свързано с общонационалния суверенитет. Това е не само армията и външната политика, както смятат много от либералите. Това са преди всичко, големи национални проекти, осъществявани в интерес на обществото: комуникации, енергетика, космически програми, финансова система, изобщо всичко онова, което трябва да има единен център за управление и единна воля за прилагане. Останалото пък следва да завеждат земствата. Не мижитурките от нисшето чиновничество, а хора, избрани от самото население.
Втората общонационална задача е запазването, възстановяването и развитието на нашата общонационална инфраструктура. През изминалото столетие нашата нация създаде своеобразна среда за съществуване, изкуствен ландшафт със система от комуникации, топлоснабдяване, водоснабдяване и енергоснабдяване. До голяма степен само тази система прави възможно съществуването ни в големите градове, където зимата продължава 5-6 месеца. Именно тези градове станаха основа на нашия икономически и обществен живот: голяма част от руските граждани живеят в градовете, при това в северните. И крахът на тази система води чисто и просто към депопулация на повечето от народите на нашата страна, към сбъдване прогнозите на някои западни експерти, че населението на Русия ще намалее до 50 милиона.
Ако нашата нация иска да избегне обезлюдяването, то тя има само два пътя за това, или да направи “преселение на народите” и завоевателни войни, за да се засели поне южно от 50-ия паралел, или по-нататъшно развитие на тази изкуствена среда за обитаване, необходима за нашето съществуване и развитие.
Днешният елит на Русия, за съжаление, се движи в точно обратното направление, предпочитайки да разпродава и енергийните ресурси на страната, и демонтираните от вратите месингови дръжки...
В условия, когато изобилието от енергоресурси е единственият ни стратегически коз, тези ресурси се разпродават, а цените им вътре в страната скачат все по-високо и по-високо. А за всяка добавена от енергийните монополи копейка ние плащаме със стотици изгубени човешки животи.
Но да се върнем към световната конкуренция, сред която, като че ли нямаме други пътища, освен този да разпродаваме малкото, което е търсено на международния пазар, тоест енергийните носители. Онези, които чертаят този модел, се опират на предположението, че някой си отвън е установил именно такива, завинаги утвърдени “пазарни” правила за световна конкуренция, определил е мястото на всеки от участниците в кушията и е написал точните правила.
Разбира се, такова нещо никога не е било и не е. Световната конкуренция - това не е конкуренция на пазара, това е борба за оцеляване, в която икономическите механизми играят далеч не първостепенна роля. А да получава печалба в световната търговия за една или друга нация, е необходимо, преди всичко, за да си позволи разкоша да отгледа своята аристокрация така, че тя да повиши производството на гении на душа от населението, или да построи някакво световно чудо, на което ще се любуват гостите от чужбина, или да създаде свръхоръжие, или за да подхвърля трохи на гладното простолюдие.
Нито една нация на света, никога и при никакви обстоятелства не е поставяла своето оцеляване в зависимост от условията на световния пазар и глобалните икономически процеси. Всяка нация, дори и най-търговско-пиратската, си е пущала дълбоки корени, за да може да живее и оцелее при условия, ако изтегли лоша карта от колодата, при всяка нация тези корени са обраствали стотици години и едва тогава се е впущала в авантюри. Именно с такава цел - за независимост от външната, конкурентната среда, се е създавала и се създава скъпо струваща национална инфраструктура, която представлява националната икономика, тоест национално домашно стопанство (именно така се превежда гръцката дума икономика), тоест народно стопанство.
Съвременният руски елит ни предлага на нас, руснаците, да се занимаваме с разпродажба на собственото ни домашно стопанство, на своето домашно движимо и недвижимо достояние, на своя неприкосновен запас, за да можем “да се държим на пазара”.
Никой и никъде не прави така, никой не жертва вчерашния и утрешния си ден заради днешния. Освен крадливите силни на деня, разбира се.
Твърде характерно е как постъпва днешното правителство с прословутия Стабилизационен фонд, получен от свръхдоходи. Категорично отказва да го използва за възстановяване и развитие на националната инфраструктура, за финансиране на нови технологии и развитие на перспективни отрасли на промишлеността. Защо прави това? Заради страх от инфлация. Естествено, в рамките на своите виждания, към които се придържат водещите правителствени икономисти, по-страшна от инфлацията е само плановата икономика.
Но съществува и съвсем друга икономическа школа, която разглежда инфлацията като неизбежен и полезен процес, ако умееш да го използваш за промишлено производство. Е, нека да повярваме на правителствените икономисти, че инфлацията е лошо нещо. Но все едно, в борбата с нея, отказвайки се от развитието, те жертват утрешния ден заради удобството на днешния. Ще купуваме днес пилето по-евтино, а нашите потомци ще живеят без парно и ще карат само остарели западни автомобили (за нови тогава никой няма да има пари, а руски въобще няма да се произвеждат).
Националистите разглеждат народното стопанство не като сектор на световната икономика, а именно като стопанство и именно като народно. Тоест, като комплект от органи, необходими за оцеляване на нацията, за осигуряване на възпроизводството й, както количествено, така и качествено, за запазване на отбранителната й способност и сигурност. Към тези икономически органи нацията трябва да се отнася подобаващо. Никой не си отрязва бъбрека, защото изкуственият е по-добър, или си ампутира крака, за да го замени с протеза. Националистите се стремят към такъв курс в развитието на икономиката на Русия, който да осигурява нейната независимост и икономическа пълноценност. Ако за това е нужно страната да бъде изключена от международния пазар, значи трябва да се изключи, ако е необходимо държавно управление на някои отрасли, значи трябва да се приложи, ако обратно, в определени направления е необходимо да се премахнат административните бариери пред вътрешното икономическо развитие, да се въведе вътре в страната в крайна степен икономическия либерализъм - и това може и е нужно да се направи. Гледната точка на националистите е, че в икономиката може да се прави всичко без едно - не бива да се търгува на външния пазар със собствените си вътрешни органи и месо. Дори ако за това ни дадат много пари и с тези пари можеш да отидеш веднъж до Канарските острови...
Защо националистите не са партия?
От това, което вече беше казано, може да се предположи какви са изискванията на националистите в останалите направления. И тъй като национализмът не е замразена система от рецепти, а принцип, според който се изписват тези рецепти, то всеки може да усвои този принцип. И в това е главното обяснение защо националистите не се стремят да създадат своя партия, не се събират на многолюдни митинги и въобще не се стремят да се включат като отделна единица в борбата за власт. Да създаде партия и да победи на избори за последователния руски националист, е и твърде много, и твърде малко.
Национализмът не е партийна програма, това е нещо като хастар, подплата, които, според нас, трябва да бъдат подшити под всяка програма. Дясна и лява, социалистическа, капиталистическа, либерална или консервативна. Под всяка програма на всяка партия, ако тя няма за цел унищожаването на Русия, а нейното развитие и процъфтяване, нейната независимост и самостоятелност. Национализмът е нормален рефлекс, нормално чувство на нормалния човек, също като патриотизмът. Но ако патриотизмът е любов към Отечеството като даденост, то национализмът е любов към същото Отечество, но в неговата динамика, в миналото и в бъдещето. Затова да се самоопределят като партия сред другите партии, да противопоставят своята идеология на други идеологии, за националистите би означавало самоубийство и отказ от своето предназначение.
Национализмът не е политическа програма, а набор от базови, неподлежащи на обсъждане политически ценности, лежащ в основата на нормалния политически процес във всяка уважаваща себе си страна. Тамара Павлова не е сгрешила много сравнявайки го с имунитет. Имунитетът е невидим, не напомня за своето съществуване, той само ни защитава и отхвърля болестта, стремяща се да ни убие. Тогава той действа с доста твърди методи, има и кръв, и гной, и треска, и болка. Сигурно тези, които не обичат национализма, не обичат и имунитета, и в случай на заразяване са готови да умрат тихо и без борба. Но повечето хора, както и повечето народи, все пак искат да живеят и да постигнат нещо и на тях им е нужен имунитет.
Затова главната задача на руските националисти се състои в това да се окажат излишни. Както не е особено нужен в днешно време човек, който да напомня на зрелите хора, защо е нужно да си мият зъбите и ръцете и да не си човъркат в носа. Напротив, да се окажеш за цял живот “партия” на националистите, тоест да смяташ национализмът за частна интерпретация на общите ценности - по-лоша съдба за националистите е трудно да се пожелае.
Защо изобщо трябва да сме нация?
Във всичко, което бе казано дотук, съзнателно не бе поставян един въпрос, който не е съвсем очевиден. Струва ли си в днешния свят да съществуваме като нация? Та нали сега навсякъде и всички говорят за смъртта на националните държави, за глобализацията и затихване значението на държавния суверенитет. И без това всичко се решава от транснационалните сили: корпорации и политически ортанизации, международни движения и мафии, терористични групи и антитерористични алианси.
Разбира се, в тези разговори за принизяването на националния суверенитет има много лукавство. Така например от доста време критиците-постмодернисти разсъждават около “смъртта на автора”, която като че ли е настъпила вече в литературата. Е, какво, да не би оттогава да са излезли много анонимни произведения? Къде е покойникът? Дойдохме да го погребем, пък той мърда...
Точно така беше и със “смъртта на Бог”, и с много други аналогични кончини. За чия смърт обичат много да разсъждават онези, на които много им се иска да се оттърват от мнимия покойник, но така и не могат да се избавят от него? Няма нищо по лесно да кажеш при тази ситуация: “А той умря”, и да си даваш вид, че вече го няма.
Същото става и с националния суверенитет. За “смъртта” му говорят всички, на които им се иска да го принизят, да го унищожат и заменят с транснационална, мафиотска по същество лоялност. И в Русия за “смъртта на националния суверенитет” най-силно крещят онези, на които в по-голяма или по-малка степен им се привижда членът от Наказателния кодекс, по който съдят за измяна на Родината.
Превод от руски Ив. Минчев
|