"Нова Зора" - брой 20 - 17 май 2005 г.

Юбилей в Старата Европа
Рафаел ПОЧ
“Ла вангуардия”, Испания

За мнозина Джон Уейн* и войникът Райън** спасиха Европа от фашизма. Че Англо-америка почти самичка освободи Стария континент и че десантът в Нормандия бе преломен момент в хода на войната. Но не беше така.
Нито изходът от войната, нито победата над фашизма бяха решени там. Главни герои на тази война съвсем не бяха Джон Уейн и редник Райън, а хората със славянски фамилии, загинали за страната, която днес вече не съществува. Истински преломните моменти за тази война станаха битките за Москва, Ленинград, Сталинград и Курск.
На Източния фронт Третият райх понесе загуби. 10 млн. войници и офицери - убити, ранени, изчезнали безследно, 48 000 единици бронетехника, 167 000 артилерийски установки. Бяха унищожени 607 дивизии. Тези загуби съставляват 75% от общите загуби на нацистка Германия в годините на Втората световна война.

Несравними са и човешките страдания. В геополитиката на Хитлер не се предвиждаше съществуване на “руска” държава, а в расовата скала на нацистите славяните заемаха едно от най-ниските стъпала. На Изток войната се водеше не на живот, а на смърт, което я отличава от сраженията на Западния фронт. Градове и населени места бяха унищожени напълно, често пъти заедно с техните жители. В тази война загина всеки четвърти жител на Белорусия и всеки трети жител на Ленинград, Псков и Смоленск.
Англо-американската намеса във военните действия не започна, докато през 1943 г. не стана ясно едно, че Съветският съюз успя да спре настъплението и германското поражение е неизбежно. При друга ситуация може би Америка и Британия щяха да си спестят гибелта на много хора. Но щеше ли да бъде открит “вторият фронт”, ако работите на Хитлер отиваха на зле на Изток?
От момента на подписването на съветско-британското споразумение за съвместни действия срещу Германия през юли 1941 г., Сталин не престана да моли за откриване на “втори фронт” в Европа - тоест за десант на съюзниците, който би облекчил натиска срещу Съветския съюз. Отговорът дойде не чак толкова скоро.
Зимата на 1941 г., когато немците са под Москва , е един от най-критичните моменти. В същата година СССР понася загуби, които са половината от всички военни загуби за войната: 9 млн. души убити, ранени и пленени (две трети от 27,6 млн . души съветски хора, загинали по време на войната, са цивилни граждани). За този период Съветският съюз получава едва 2% помощ от коалиционните си съюзници. 2% помощ за периода на цялата война.
Има много разсекретени документи от съветските архиви, които свидетелстват, че съюзниците съвсем не са били уверени в необходимостта да бързат. Защо да не оставят двата звяра да се гризат един друг?
Ако се гледа от позицията на Москва, става ясно, че англо-американците се стоварват в най-отдалечените места, там, където практически не могат да намалят натиска срещу Съветския съюз. Първоначално в Северна Африка (ноември 1942 г.), после в Сицилия (юли 1943 г.), след това още на два пъти в континентална Италия (септември 1943 г. и януари 1944 г.) и накрая , по-малко от година преди края на войната - в Нормандия (юни 1944 г.).
До този момент съветските войски от 6 месеца почти са достигнали линията на довоенната полска граница. Демокрациите би трябвало да побързат, ако са искали да заемат някаква позиция в Европа и да не допуснат “руснаците” пак да стигнат Париж, както се е случвало в миналото.
Още от началото на антифашисткия съюз между Съветския съюз и Запада се усещало огромното взаимно недоверие. Мотивите за подобно отношение са многобройни и разнообразни. Западът например смята, че сключеният през 1939 г. пакт Молотов-Рибентроп очевидно демонстрира сходните черти на нацизма и сталинизма. Практически не се споменава позорът на демокрацията, позицията на тези държави спрямо фашизма в навечерието на войната, както и имперската близост с Хитлер и Мусолини. За това въобще не става дума. Може би поради очевидната му актуалност.
В навечерието на войната същите демократични политици на Европа и Америка, които после ще “спасят Европа”, били в идилични отношения с Хитлер и Мусолини. САЩ поддържали италианския диктатор от момента на идването му на власт през 1922 г. Произволът му срещал разбиране, защото възпирал заплахата от болшевизъм. През 30-те години инвестициите на Америка в икономиката на Италия и фашистка Германия въобще не намалявали, а обратно - увеличавали се.
“Преграждайки пътя на комунизма, Хитлер оказа неоценима услуга не само на Германия, но и на цяла Западна Европа..., затова е съвсем естествено да виждаме в Германия стената, възпираща настъплението на болшевизма на Запад” - така говореше британският министър на външните работи лорд Халифакс през 1938 г. На основата на тази “навременност” Лондон и Берлин можели да стигнат до “взаимното разбиране”. Халифакс бил готов да даде на Германия всичко, каквото поиска - “Данциг, Австрия, Чехословакия” - за да може анексията на тези територии да стане “мирно и постепенно”.
Принципите, към които се придържа тази Европа, идентично се отразяват и в отношението й към Испанската република.
В края на 30-те години много европейски правителства били на мнение, че проектите на Хитлер са напълно приемливи, че който желае, може да участва в тях, и че опасността е на съвсем друго място. Главата на британското правителство Невил Чембърлейн и премиерът на Франция Едуард Даладие, от името на демокрацията, нарекли предаването на Чехословакия на Третия Райх “достоен мир”. Това се случило на Мюнхенската конференция.
Министърът на външните работи на Полша Юзеф Бек обещал на Германия да подкрепи претенциите й за Австрия, а освен това да отчита интересите на Райха при едно “възможно нападение (на Полша) срещу Литва”. Полският посланик в Париж - Лукашевич, обяснявал на американските си колеги, че в Европа се води борба между нацисти и болшевики, към които причислил и “агентите на Москва”, например президента на Чехословакия Едуард Бенеш. “Германия и Полша ще заставят руснаците да побегнат само след три месеца” - твърдял посланикът в навечерието на агресията срещу страната му, която стана отправната точка за началото на Втората световна война.
Към този момент историята на войната отброява осем години стълкновения по цялата планета. Животът в имперските владения в Азия и Африка с техните войни, произвол, завладяване на територия, расизъм, нямат никакво значение дотогава, докато не започнали да засягат собствените интереси на държавите в Европа.
През 1931 г. японците завладели част от Китай, която надхвърля територията на Франция по мащаби. През 1933 и 1935 г. те разпрострели своето присъствие и по други китайски провинции, използвайки химическо и бактериологично оръжие и провеждали експерименти над мирното население.
През 1935 г. Италия завладява Абисиния, а командващият операцията маршал Бадолио заповядва да се използва газ иприт срещу мирното население.
През юли 1939 г. британското правителство заявява, че “напълно признава днешната ситуация в Китай”. Нито Лондон, нито Вашингтон излизат с протест по повод японското нападение. То започва с нападението на Монголия през май 1939 г., която е в тила на СССР, а в сражението при Халхин гол загинали повече войници, отколкото при цялата операция по завладяването на Франция от немските войски.
Нищо не се случва. Главата на “Индийския офис” Леополд Амери обяснява на заседание на Палатата на общините защо приема японското нападение над Китай: “Ако ние осъдим действията на Япония спрямо Китай, ще трябва да осъдим и това, което Англия направи в Египет и Индия”.
Основателят на нова Индия Неру в една своя книга, написана в британски затвор през април-септември 1944 г., точно в момента на десанта в Нормандия, казва следното: “Зад някои от тези демокрации стоят империи, където няма никаква демокрация, където властва същият тип (расистки) авторитаризъм, който се асоциира с фашизма. Затова е съвсем естествено, че същите тези западни демокрации усещат идеологическо единство с фашизма, колкото и да не им се нравят някои от най-вулгарните му и груби изстъпления.” “Британската политика през цялото време е профашистка и пронацистка” - заключава Неру, който се намира в килия на форт Ахмаднагар. Но всичко се изменя, когато “естественият съюзник”, родственикът, тръгва срещу интересите на Запада.
“Става все по-очевидно, че въпреки стремежа да се успокои Хитлер, той се превръща в доминираща сила в Европа, изцяло унищожаваща равновесието и заплаха за жизнено важните интереси на Британската империя”.
В резултат възниква съюз, основан на ситуацията към момента в Европа и на глупостта на Хитлер, който би заслужил похвала от страна на демокрациите, ако вместо Полша, бе нанесъл удар по СССР. Тази мисъл е изказана от самия Хитлер в края на войната и е записана в немного известен документ.
През февруари 1945 г. Мартин Борман събира няколко монолога на Хитлер, които са ценни като политическо завещание. Два месеца преди края на войната Хитлер разсъждава за допуснатите грешки, които го довели до поражение, и тези мисли съвпадат с довоенната нагласа на британските и американските политици.
Кампанията срещу Русия, казва той, бе “неизбежна”. Проблемът е, че започна в неподходящ момент. Войната на два фронта е грешка, признава фюрерът, но цялата отговорност пада на американците и англичаните, с които можехме да се договорим.
“Войната срещу Америка е трагедия, нелогична и лишена от каквото и да е основание”. “Еврейският заговор срещу Германия” я направи възможна. В изобилието от налудничави бележки и изказвания за бъдещето, може да се намери предсказание за наближаващото двуполюсно разделение на света: “След поражението на Райха и възникването на арабския, африканския и вероятно латиноамериканския национализъм, в света остават само две държави, способни да си противостоят - САЩ и Русия. Законите на историята и географията ги тласкат да изпробват силите си, все едно военни или икономически”.
Най-впечатляващата машина за пропаганда и обществени връзки през цялата човешка история създаде свои легенди на събитията. В тях няма никаква пукнатина. Холивуд, който е в ръцете на медийни магнати, схемата на официалното поднасяне в информационна индустрия, и разбира се, армията от добре платени конформисти, се погрижиха до нас да дойде най-убедителната версия на събитията. Това е тяхната история.
И така стигаме до изказването на Джордж Буш в деня на честването на десанта в Нормандия. Той отстоява единствения положителен епизод от историята на американското чуждестранно вмешателство на САЩ за последните 50 години и иска да прокара днешния си кръстоносен поход.
Президентът събира заслужените благодарности на французи, италианци, белгийци, холандци, на редовия Райън, и опитва да запази васалната зависимост на европейците от САЩ, същите щати, които оттогава извършиха огромен брой безнаказани престъпления.
Човекът, който е олицетворение на войната и източник на глобална дестабилизация (по резултати от допитване до общественото мнение в Европа), говори в Нормандия за морала, свободата и принципите, получава почести и благодарности от управниците на “стара Европа”.
Излиза, че благородството и героизмът на тези 1000 войници, загинали на френския бряг, са оправдание за “войната срещу тероризма”, за разрушаването на крехките рудименти на международното право и контрол над оръжията, за опрощаване на употребата на ядрено оръжие в “традиционните” войни. Днес си струва да си спомним кой бе носителят на всички тези стремления преди 60 години.
Войната не бе спечелена в Нормандия от войника Райън. Но един опасен подлец настоява именно че това е победа на Райън.

Текстът на Рафаел Поч е посветен на речта на Джордж Буш по повод честването на десанта в Нормандия през миналата година.


* Джон Уейн е основнен персонаж в киното от времето на Втората световна война. Той изпълнява войнишки роли в повечето филми от тези години
** Филмът за спасяването на редник Райън на реж. Стивън Спилбърг бе излъчен и в България по кината и по телевизията, и е носител на няколко награди “Оскар”. Темата на филма е десантът в Нормандия и героизмът на американския рейдник Райън.

Нагоре
Съдържание на броя