"Нова Зора" - брой 20 - 17 май 2005 г.

Българският проект за 21 век
"Зора"

В края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век в резултат на т.нар. перестройка и последвалите я „нежни революции” бе прекратен „проектът на държавния социализъм”. Неговото значение в социално-икономическото развитие на България може да бъде изразено чрез понятието „догонваща ускорена индустриализация”.
Тази „индустриализация” стана възможна в резултат на факта, че страната ни се превърна в част от геополитическия евроазиатски блок „Пакт Совиетика”. За нея бяха отворени пазарите, бе осъществен и достъп до технологии и инвестиции, идващи основно от бившия СССР.
Друг базов източник на средства за догонващата ускорена индустриализация на нашата родина бе селското стопанство. Междувременно то бе колективизирано и уедрено. Целта бе да послужи като база за акумулиране на обществен капитал, така необходим за промишленото строителство и развитие.

В рамките на „проекта на държавния социализъм” ключов субект на „догонващата ускорена индустриализация” бе държавата, о основният механизъм - директивното централизирано планиране. Този модел наистина се оказа изключително успешен на етапа на т.нар. екстензивна динамика, при който се осъществяваше базово индустриално строителство.
Още в средата на 70-те години обаче моделът на директивното централизирано планиране се изчерпи като основен механизъм на динамика на страната. Това изчерпване бе плод на най-малко две ключови причини:
- От една страна, бе завършено в основни черти строителството на индустриалната база на страната ни. В резултат се формира необходимост от коренна смяна на начините на икономическо управление и регулиране;
- От друга страна, научно-техническият прогрес на глобално равнище мина в нова фаза на развитие - информацията стана базов обществен ресурс, т.е. настъпи нещо, назовавано най-общо „информационно общество”.
Факт е, че тогавашният елит - както на равнище евроазиатски геополитически блок, така и на равнището на нашата страна, - не успя да намери адекватен отговор на предизвикателствата. Те бяха отправeни от промяната на обстоятелствата, изразени чрез по-горните две ключови причини.
В тези условия в средите на гореспоменатия елит настъпи разцепление. Една част от него - „старите”, не предприе нищо повече от това да се придържа към дотогавашните „утъпкани пътеки”. Несъмнено това доведе до загуба на обществено доверие и политически позиции, до лишаване от възможността за значима роля в задаващите се социо-политически и икономически промени.
Другата част - „младите”, вероятно поради отсъствие на интелектуален и волеви потенциал, не видя за себе си друга възможност освен да осъществи геополитически и социално-икономически „завой”. Другото му име може да бъде и предателство. Тази част, естествено, се постара това да стане с най-голяма полза за самите „млади” и разбира се, за сметка на всички останали социални групи и слоеве в конкретните национални общества.
Картината в нашето Отечество не бе по-различна от тази в останалите страни на бившия евроазиатски геополитически блок.
На практика именно т.нар. млади инициираха „нежните революции”. Първоначално, с помощта на съвети, които постепенно се превърнаха в диктат на определени кръгове от Запад, започна изграждане на нови проекти и създаване на нови елити в страните на Източна Европа и бившия СССР. Така в нашето Отечество се създадоха условията за въвеждане на „неолибералния проект” като част от вълната на „глобализация”. В своето ядро тази глобализация не е нищо друго освен третата вълна на световното настъпление на Запада по отношение на останалия свят. Първата вълна бе колониализмът от 18 и 19 век, както и втората вълна на империализма от края на 19 и 20 век.
Ключовите лозунги на „неолибералния проект” са “край на държавната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко”, “прекратяване на държавната намеса в икономическия живот по всякакъв начин” и “безгранична свобода на частната инициатива”. Този проект започна насаждането (в качеството на управленска философия) на идеологията на неолиберализма. Тя се „продаваше” от „Евро-Атлантика” като „заместител на националното съзнание” за всякакви „държави-трътки”.
Пръв такъв пример, безспорно бе “Програмата Ран-Ът”. Съвсем съзнателно и целенасочено тя прие мрачното бъдеще за България, лишено от всякакъв социален елемент в името на бързото въвеждане на т. нар. пазарна свобода. Необходимите елементи на пазарно функциониране, от каквито несъмнено се нуждаеше българската икономика, бяха удавени в неолибералното море на “шоковите терапии”. Е, да, в тях определено имаше шок, но както днес добре - терапия липсваше.
Поредната значителна стъпка на неолибералния поход бе “връщането на земята в реални граници”. Така бе съсипано конкурентоспособното на световните аграрни пазари едро селско стопанство.
Последваха какви ли не други касови, масови и РМД-приватизации, разрушили и разрушаващи индустриалната основа на страната. Разгромени бяха съществувалите конкурентни структури на икономиката и бе създадено стопанство, ориентирано към нискотехнологични форми на възпроизводство и архаизация на производството и бита.
Логично, така бе "повикана" неолибералната колонизация на страната. Въпреки провъзгласения лозунг за „прекратяване на държавната намеса в икономиката” оставаме свидетели на постоянно, нагло и цинично бюрократично вмешателство от страна на „неолибералната държава”. Чрез своите антинародни действия тя отчуждава българина от неговото велико достижение, завоювано с кръвта на хиляди българи и руси през 1877-1878 година - собствена държава.
Оттук и полуразпадът на държавността, изразен в развала и корупция на държавната администрация, огромно недоверие към „политическата класа”, а и към импотентните органи на реда. Взрив на престъпността, миниатюрна оперетъчна армия, ориентирана не да защитава националните граници и интереси, а подготвяна да служи на интервенционизма на Запада.
Така се формира дисбалансирано общество от няколко процента олигархия и маса обеднели, обедняващи и трябва да кажем откровено - абсолютно несвободни люде.
Всичко това бе съпроводено със значителна доза социална демагогия. Така горчивото хапче можеше да бъде по-лесно преглътнато. Страната и обществото, особено младите му членове, бяха лишени от перспектива в рамките на България. Създадоха се един милион емигранти и демографска катастрофа, чието продължение грози българския народ и България с буквално изтриване от лицето на Земята.
Днес няма друг изход освен този да се формира нов проект за България. Проект за българското бъдеще, а не за края на България. Необходимо е да се търси подкрепата на мнозинството българи с цел осъществяване на този проект. Именно с тази цел предлагаме своето виждане по въпроса.

Нагоре
Съдържание на броя